Дали да заложа началото на още един обществен експеримент? Това се питам днес. И си казвам сам: Защо пък не?! 

Днес е ден на писмеността и на словото; може би с времето се е превърнал в ден на държавните чиновници, които изнасят речи пред празнично скучаещата тълпа. И в ден на подмазвачите, които получават държавни отличия. Както и да е.

Но аз го знам като ден на Словото. На писаното слово, на което аз съм роб и любовник, приятел и брат. С времето се опитах да докажа, че то има значение, борех се за него и умирах за него! И ето ме - вече съм жив, още съм жив, жив съм.

За разлика от доста други. 
Седя си. И се сещам за думите на Бертолд Брехт: Никой след време няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите му. Та мислейки си за това се сещам колко много стихосбирки се издават в тия години - въпреки всичко. Но те се издават така - поетът (или живото същество, което пише там нещо си) дава пари на някой затънал в гъгнива, бездушна комерсия издател; и той му издава книжката. Повечето от тези книжки са смешни. Мили са ми. В тях има човешки копнеж. Страсти и чувства. Към нещо, което нито искам да описвам с думи, нито пък е интересно.

Аз съм поет, който не иска да си плати за съмнителното и почти патологично удоволствие да има просто една нова книжка. Аз съм поет, който си мисли, струва му се, че с огромната си работа в последните петнайсет години е направил нещо за това Слово. За което сега - ще видите отново на този празник - ще се говори по такъв жалък, банален и кух Официозен начин. А всъщност на никой от говорещите няма да му пука за него. Те мислят за ползи и пари.

И ето го моят социален експеримент. Питам - тук - защото тук има много хора и защото сред тях дори има и будни души: Би ли издал някой моя книга с поезия? 
Без да ми поставя унизителни условия и без да ми иска пари?

Не се обръщам към издателите. Защото ако потърсех тихомълком тях - знам - щях да получа най-вече унизителни полуоткази. Не би било обществен експеримент а просто една уговорка. Все още имам (може би) авторитет, достатъчен да прилъжа някой издател да ми издаде книга. Но ще стане по този начин ...ще чакам месеци, ще се обаждам - унижавайки се -за да питам какво става. Няма да ми се вдига телефона, а когато случайно се вдигне, ще ми се казва "Няма пари, това няма да ни донесе печалба"...Ще трябва да преживея унижения и погнуса. А аз не искам.

И питам: Има ли кой да издаде новата стихосбирка на Калин Терзийски? Без да го обижда с разни идиотщини от сорта на "Сега поезията не се продава" и "Политиката на фирмата ни не позволява да губим пари".
Защото след време никой няма да пита защо е било лошо времето, а ще пита: Защо мълчаха поетите му?
Днес е ден на Словото. Дали?

…

Когато подхвърлих във вездесъщия фейсбук тази си идея – за обществен експеримент – за да видя живото съучастие на българите в тяхната, българска култура (тоест – дали го има или го няма) получих доста отговори. Бях питал: Би ли се намерил човек, който да издаде книгата ми с поезия? И се намериха поне десетина българи, които…знаете ли какво? Ами решиха да съберат пари. Те бяха обикновени, небогати (а вероятно и бедни българи), но в думите им си личеше онова вдъхновение, което от Възраждането насам ни е давал правото да се наричаме народ. И да имаме свое, саморъчно изковано достойнство. 

Предлагаха да ми пратят по петдесет лева. Представях си какво им коства това. Представях си как тия 25 евро за тях са почти непосилна жертва, но те са готови да я направят. Защото нещо им се иска…Иска им се да са съучастници във великото дело на изкуството! На Словото.

И ето какво ми написа една мила дама:

Г-н Терзийки, Калине…моля да ми дадете трите си имена за да ви изпратя веднага по Money Gram 50 лв за вашат а стихосбирка. Знам, че е малко, но също знам, че капка по капка - вир става!

И аз се замислих, трябваше да и отговоря подобаващо. Защото беше моят празник и аз трябваше да съм блестящ. А ако не блестящ, то поне да не се излагам. А който не умее да отговори достойно на предлаганата помощ, като от една страна не я отблъсне и не обиди преглагащия я; а от друга страна покаже независимостта си и железния си, горд дух – и я откаже…та който не умее да отговори така – изложил се е. Какъв писател е?

И аз и написах така:

Много ти благодаря, мила! Но не е това начинът! В никакъв случай! В никакъв случай!

Аз съм един от най-четените български автори…прости ми за самохвалството, но това е просто констатация, длъжен съм да я направя. Нали разбираш…щом…щом и при мен трябва да се правят благотворителни акции, то какво да кажем за другите поети? И за литературата и културата ни воъбще? Определено не искам пари - мога да ги намеря и сам! Но искам друго. Искам вашия силен и ясен глас - срещу това безобразие, срещу тоя упадък…Ако вие ми дадете малкото си спестявания - това ще е примирение с положението.  Но аз не искам вие, аз и другите обикновени хора да се примиряваме. Искам друго от вас! Просто пишете, говорете, настоявайте, порицавайте…Нека тия от които зависи това да има култура, а не правят нищо…

…усетят, че под задниците им гори огън!

Тогава ще сме постигнали нещо заедно! 

И така нататък. По повод празника.