1. Представи се с няколко думи.

-Казвам се Йордан Бойчев и работя като фотограф, видеограф. Правя концепцията, снимам и монтирам корпоративни видеа. В момента правя това за компания “Vivida”, която се намира в Лондон. Преди това, в България съм участвал в редица проекти, както към БНТ, така и към различни други независими организации. Но определено това ми пътуване е едно от най-интересните и незабравими в цялата ми кариера до сега.

2. Как се озова в Гана?

-С колегите ми работим по един проект с една неправителствена организация, базирана в Лондон. Нейният председател е лекар, Ерик, родом от Гана. Именно той е в основата на нашето отиване в тази, меко казано, непозната за европейците особено, държава. В многобройните си пътешествия из Африка, най-честите от които са в Гана, той ходи там, за да помага на хората в малките селца, които нямат достъп до медицинска помощ. Той, така да се каже, ги “дарява” със своята безплатна професионална помощ. В един момент той открива, че има цели градчета и села в Гана, където има много болни хора, които обаче не могат да си позволят дори не само прегледа, защото той е безплатен по презумция, но лечението и лекарствата след това, той се амбицира да им помогне. Но не, като просто събере пари и ги даде там, защото те така или иначе в някакъв момент ще свършат. За това той намира друг начин.

3. Какъв е той?

-Според него, далеч по-добре за местното насление ще бъде, да обучи някои от хората и да ги снабди с необходимите пособия, за да могат да водят нормален начин на живот.

4. В какво ги обучава?

-Ерик ги учи, нагледно, как да произвеждат масло от шея. То е се използва в козметиката, като дерматологичен продукт.

5. Как им помага това?

-Тъй като те са неуки, а производството на масло от шея не е чисто, изкупната цена е много ниска. Така че, по този начин, като ги обучи и им даде необходимите материали и условия, те ще могат да се справят далеч по-добре. Съответно ще нараснат количеството и качеството, а това, от своя страна ще им даде възможност да стигнат до нови пазари. В дългосрочна перспектива и дълготрайно да имат свой бизнес и да живеят по-добре. И ние отидохме точно, за да разкажем тази история.

6. Какво ти направи впречатление, когато за първи път стъпи, така да се каже, на ганайска земя?

-Хората. Бях искрено изумен, колко са щастливи те. Въпреки недоимъка, те бяха доволни от това, че са живи.

7. Какво ще кажеш за културния шок? Кое, така да се каже, те “удари” веднага, когато отиде там?

-Без да си кривя душата мога да кажа - жегата. Едно е да дойдеш от Лондон, където темперетурата рядко варира, общо взето си свикнал на едни градуси и по ни- какъв начин не очакваш, че един ден ще е минус 10, а на следващия - плюс 20 да кажем. Но там просто, още със слизането от самолета, буквално ми стана лошо. След това дойдоха прахта и мръсотията.

8. Спомена, че хората са изглеждали щастливи, въпреки действителността, с която са обградени. Как ти се сториха жителите на Гана?

-Да, наистина, въпреки всичко, хората, с които се запознахме, бяха истински сърдечни и топли. Независимо от това, че нямат никакви пари за нищо, те бяха готови да отделят малкото, което притежават, за да го споделят с напълно непознат човек, който може би няма да видят никога пове- че през живота си.

9. Далеч съм от това следващият въпрос да бъде възприет като расистки или нещо подобно, но видя ли различно отношние в местните за това, че си с бял цвят на кожата?

-Бих могъл да кажа, че имаше нещо такова. По презумция, в тази част на света, тъй като белите хора са по-голяма рядкост, естествено има много голям интерес от страна на местното население към тях. Това не се счита за расистко, а за нещо съвсем нормално.

10. В какво се изразяваше този интерес?

- Той идваше от страна предимно на малките деца. Например, веднага щом слезнех, да кажем, от колата, те ти се лепват като ваденки. Навсякъде, където ходехме да снимаме, непрекъснато бяха около нас. Много ни помагаха, което беше доста интересно. Винаги бяха усмихнати, с настроение, независимо, че навън е 40 градуса, на близо няма вода, те бяха щастливи. Като цяло останах наистина изумен колко са отворени и топли хората в Гана. Освен, че навън е топло, топло е и в сърцата им.

11. Има ли някоя интересна случка, с която ще запомниш пътуването си там?

- Те са страшно много. Но едно от нещата, които никога няма да забравя, и които научих там е, че времето се изчислява по съвсем различен начин в Африка, Там, ако ти кажат, например, ти ги питаш колко време ще ти отнеме да стигнеш до определено място. И ако обратно получиш отговор - “недалече е”, да кажем, това обозначава, че дистанцията е от 5 минути до 1 час. Ако пък ти кажат “далече е”, това значи от 1 час до безкрайно колко. Времето винаги е вариращо, няма точен диапазон и никой не си спазва точно срещите. Освен това никой за никъде не бърза. Може би и аз, ако живеех на 40 градуса температура, и аз нямаше да бързам за никъде (смее се).

12. Каква е йерархията в селото, където сте снимали в Гана?

-За да можем да започнем да снимаме изобщо, ние трябваше да получим разрешение от местния вожд, или старейшината на селото. Те бяха няколко, но ние имахме среща с най-важният, така да се каже, от тях. Бяхме поканени в колибата му. Това е и човекът, който, дефакто, притежава цялото село. Трябваше да влезем там, както, едва ли не се влиза при краля - с почит, наведени глави и прочее. Само мъжете, естествено, жени не се допускаха. Другите “стареи” бяха насядали около него, а той самият стоеше на една възглавница. Имахме преводач, тъй като там масово не се говори английски език, и започнахме да говорим с него. В края на разговора, когато се разбрахме и той даде благословията си да продължим нашата дейност там, той повика едно момче, което донесе някакви ядки. Те представляваха нещо като костилка от авокадо. Той разчупи ядката на две, едната половина той започна да дъвче, а другата трябваше ние, всички да си отхапем по малко. Всички бяхме с мръсни ръце и трябваше да ядем от една и съща ядка. Беше, меко казано, нехигиенично. И това, на фона на всички ваксини и хапчета, които трябва да си биеш преди да заминеш за Африка. Плюс това, навсякъде ти раздават листовки, как не трябва да ядеш нищо с мръсни ръце, как не трябва да пиеш вода от чешмата, как не трябва дори да си миеш зъбите с течаща вода, а трябва да ползваш бутилирана и да си много внимателен какво ядеш. Не трябва да ядеш зеленчуци изобщо, нито плодове, които не могат да се белят.

13. Това с ядката типичен техен ритуал ли е?

-Да, то е нещо като проява на уважение към йерархията на селото. Така те допускат до общността. Пък - който оцелее, оцелее (смее се).

14. Нещо друго направи ли ти впечатление?

-Имаше много интересни случки. Една от тях, за която веднага се сещам, например, беше, че докато снимахме през деня, селото беше пълно с мъже. Привечер чак жените дойдоха от работа. Тоест, в това село, мъжете си почиваха, а само жените работеха и изкарваха прехраната. Дори жените на старейшината, защото те бяха няколко, когато стана вечер и те започнаха да танцуват за него и започнаха да му дават пари.