Много преди зараждането на т. нар. „демокрация” у нас, Уинстън Чърчил е казал: „Демокрацията е възможно най-лошата система за управление, с изключение на всички останали, вече опитани тук и там”. В днешно време онези, на които им е изгодно, често извъртат думите му, за да ни убедят, че това е най-добрият начин за управление на една държава. Но всъщност Чърчил далеч не е искал да каже това, а нещо съвсем различно. Нещо, което става все по-ясно осезаемо с всеки изминал ден.

Ние, българите, каквото и да правим в политическо отношение, каквато и система да пробваме, какъвто и „спасител” да изберем, все не ни се получава така, както е запланувано. Всеки следващ лидер ни заблуждава с празни обещания и си тръгва с пълни джобове, докато ние затъваме все по-дълбоко в калта. Някои ще кажат, че днес поне си избираме блатото – нали живеем в демократична страна… Но дали е действително така?

Много често си задаваме именно този въпрос: България демократична страна ли е? И кое по-точно й е демократичното? Чудим се защо родителите ни си спомнят през сълзи за социализма – време на ограничения, заблуди, тайни и пълно информационно затъмнение. Повтаряме си клишета като „свобода на словото”, „право на глас”, „демократичен избор”, „власт на народа” и си мислим, че днес живеем що-годе добре. Но вътрешно осъзнаваме, че далеч не е така. Че нещо в системата ни е криворазбрано, недомислено, деформирани и нагласено според нечии интереси, които далеч не засягат нашите. И че колкото и да сме свободни в мислите си, в действията си всъщност не сме.

Криворазбраната демокрация личи все по-осезаемо с всеки изминал ден, с всяка следваща промяна от управляващите, която още повече ни свива в бедните пропукани черупки и ни кара да си броим стотинките и да поглеждаме замечтано към глобуса на прашното ни бюро. Една такава промяна е идеята за въвеждане на задължително гласуване, представено като нещо, на което трябва да се радваме, а не като това, което всъщност е – тотална опозиция на идеята за демокрация.

Действително е важно да гласуваме – реално по този начин се възползваме от основното си демократично право. Управляващите тълкуват нашия отказ от упражняване на това право като отказ и от самата демократичност на страната ни. Защото така им е угодно. Така оправдават действията и бездействията си, мислейки, че ние не заслужаваме народовластие, щом не знаем как да изиграем ролята си в него. И те поемат конците, водейки ни като заблудени кукли в своя театър на властта. Така разбират те демокрацията. А разбираме ли я ние?

Българинът знае, че е хубаво да се гласува. Хубаво е обаче и да има избор и това е нещото, което всъщност иска. Това е и причината да стои вкъщи в деня, когато трябва да посети урните. Народът ни отказва да упражнява това свое ценно право не от мързел или апатия, а защото на сцената излизат едни и същи фигури, превърнали предизборната кампания в бизнес инвестиция. Да, имаме право да гласуваме, но нямаме избор, което е също толкова лошо, колкото ако изобщо нямахме това право. Това демокрация ли е? Ако да, то тя е криворазбрана.

Задължителното гласуване не променя нищо. Не и докато не се промени системата, свързана с нашия избор. При една истинска демокрация се зачита както правото да имаш глас, така и това да нямаш. Защо не се броят гласовете на хора, отишли да пуснат празна бюлетина в знак на протест? Защо този глас се разпределя между големите партии? Защо когато решим да гласуваме за нова, малка партия, за да й дадем шанс, в крайна сметка гласът ни отново отива там, където не желаем? Изобщо какво се случва и защо не се брои реално? Къде потъва нашият избор и защо не се зачита?

Ние, българите, сме готови да упражняваме демократичното си право на глас, стига и процесите, които следват, да бъдат такива. Нямаме ли право да нямаме глас? Защо трябва да бъдем ограничени от един списък с имена и партии, които вече са си изиграли ролята и са ни разочаровали? Ако нито едно от изброените неща не се вписва в представите, идеите и желанията ни за управление на държавата, защо да нямаме право да изразим това?

Въпросите са много, отговори няма. Няма и да има, защото не са изгодни за Големите играчи, които разбират демокрацията по начин, който се вписва идеално с техните лични интереси. Ако идеята за народовластие се изразява в това, май по-добре да си бяхме останали в ерата на социализма – тогава поне не бяхме толкова бедни… Но нека се върнем на темата.

Чарлз Хюз е казал, че демокрацията може да има контрол и организация, но нейната жизненост се поддържа от индивидуалната свобода. Понятията „индивидуална свобода” и „задължително гласуване” обаче взаимно се изключват, което прави идеята за този закон абсолютно нелегитимна спрямо всяко едно правило на демократичния модел, който би трябвало да следваме. Някои ще кажат, че упражняването на глас така или иначе е гражданско задължение. Дайте ни реален избор, демократична свобода и право на протестен вот, и ще се съгласим!

В случай че се чудите защо изобщо се обмисля такъв закон, какво печелят народните представители и каква е „мръсната тайна” на задължителното гласуване, можем да я обобщим с една-единствена дума – пари. Ако бъде въведен задължителният вот, партиите ще получат двойно по-голяма субсидия (за тази идея гласуваха ГЕРБ, Патриотичният фронт, Реформаторският блок и АБВ). Независимият депутат Велизар Енчев наскоро разкри и точните цифри. Ако ГЕРБ получават 48 млн. лева партийна субсидия за 4 години сега, с въвеждането на промените тя ще нарасне на почти 100 млн. лева. В момента всяка политическа партия, спечелила над 1% на парламентарните избори, получава годишна субсидия от 11 лв. за глас. Ето защо въвеждането на задължително гласуване може да се смята за поредната бизнес идея, в която нашите права остават на заден план, а на преден излизат интересите на онези, които би трябвало да градят демокрацията ни, не обратното.

Българинът желае промяна и иска да гласува, но и да има избор и свобода. Да бъде зачетено правото му на вот и това на протест. Нека бъде въведено задължителното гласуване, но нека е придружено с опция „Нито един от изброените” – това би била демократичната вратичка на иначе абсурдната антидемократична идея, въведена (отново) с цел печалба.

Нека все пак завършим с една положителна мисъл на Роджър Болдуин: „Докато има достатъчно хора, желаещи да се борят за правата си, дотогава ще има и демокрация”. Или докато позволяваме да бъдем водени като кукли на конци, дотогава ще властва криворазбраната демокрация, в която реално сме неми.