Тия дни пребиха професор по ортопедия с метални пръти.

Дълго време разсъждавах върху израза „метални пръти“. Не можех да си ти представя. Учил съм съдебна медицина. Не ми харесваше особено. Не обичам насилието, въпреки, че като у всеки човек – и у мен то предизвиква нездраво, болезнено любопитство.

Журналистиката по света се крепи на това нездраво, болезнено любопитство, присъщо на всички хора - към насилието и страданията. Журналистиката в наше време (а мисля, че и от създаването си) прилича по нещо на публичните екзекуции или на игрите по амфитеатрите в Древен Рим – където клетите християни са били изяждани от леопарди. Това беше само вметка, можете да не я четете.

Метални пръти. Професор. Лекар – тоест – по идея – безукорен човек, положил клетва (та кой ли сега полага клетва, освен може би президента?) да бъде добър лечител на пациентите си и никота да не вреди! Примум – нон ноцере! Така се казва на латински: Най-първо – не вреди!

Но на кого, който не е навредил с нищо, на никого, ще разбиват главата с метални пръти?

Чарлз Буковски казва: Смел е човекът, който няма въображение. Тоест – който не може да си представи какви могат да бъдат последствията от постъпките му и колко ужасяващи могат да бъдат те!

Аз не съм смел. Аз имам ужасно силно въображение. Представях си всеки път, когато си припомнех тази новина (Тя ми беше повлияла толкова, защото и аз бях лекар преди години) как изглежда картината: да те бият трима мъже, рано сутрин, в кроткия ти, богат и всъщност – доста престъпен квартал на София - Бели брези  - с метални прътове по главата. И всеки път кожата ми настръхваше, а нощем даже запалвах лампата. Казах – учил съм съдебна медицина, а като лекар съм видял доста ужасни неща. Но това не ми пречи да продължа да се ужасявам. Даже ми помага.

Ако някой бие някого с метален прът по главата, той иска да го убие.

Но обикновено биячите и убийците, тоя род брутални насилници, които можеш да наемеш и срещу сто лева…и които като процент от цялото население в България надминаха отдавна критичната маса…те не са учили съдебна медицина. Те не знаят, а определено и не се интересуват, дали тоя, когото бият ще умре или ще остане жив. Те не са експерти. Те са жиотни.

Но аз отново и отново се замислях, отхвърляйки картините на бруталното насилие, раждащи се в главата ми и опитвайки се да разсъждавам съвсем рационално: Кой бие човек, непредизвикал с нищо боя?

И в сърцето ми бушуваше негодувание. Защото аз не можех да кажа нищо на себе си, на будната си и болна съвест, за да се успокоя.  Виждах премазаният от бой професор. Виждах почти изваденото му око. Въображението ми беше достатъчно силно, пък и сам бях преживявал такива ужасни инциденти в живота си. И си представях с всичките си сетива – каква болка и ужас изпитва битият. И в същото време си спомнях.

Какво ли не.

Примерно – спомнях си моята шефка – в голямата психиатрична клиника. Която взимаше лекарства от болничната аптека. Които на всичкото отгоре бяха изпратени в пакетите с помощи от Европа – защото тогава не бяхме в Европа и бяхме ужасно по-бедни от сега. Взимаше тия лекарства – действително скъпи – но пратени на нашите болници като помощи, защото скоро им изтича срока на годност или вече е изтекъл. И тя – много конфиденциално – обясняваше на роднините на пациентите си, дошли на свиждане, че е намерила много добро лекарство на техния роднина. Но то струва…

И си измисляше цена. Според нуждите и за деня. Понякога цената беше двеста тридесет и седем лева. Понякога – триста осемдесет и пет. За едно и също лекарство. Просто в различни дни алчността и беше различно изострена. Роднините седяха и преглъщаха. Но обикновено даваха парите. За спасяването на свой роднина, на най-близкия – кой не би дал пари, ако ще – дори всичките си пари?

Ние, младите лекари, понякога присъствахме на тия преговори. Може би тя допускаше това, за да се учим. А тъй като аз отдавна съм разочарован от природата на хората – готов съм да си помисля, че тя го правеше – не бих могъл да кажа доколко съзнателно и доколко без да осъзнава – но тя го правеше и за да ни направи свои съучастници.

И ние – необаждайки се, с мълчанието и с безразличното си или полубезразлично клатене на глави – наистина ставахме съучастници.

Триста и петдесет лева. Хаха.

А когато майка ми си скъса сухожилните връзки в коляното, които прикрепят ставата, кастрейки един висок кипарис в двора – в Пирогов и поискаха две хиляди лева за специалната малка протеза, която да замени тия скъсани връзки. Толко стрували тия протези. Ние плащаме здравни осигуровки, за да си плащаме после и лечението. Така си казах тогава. Никой не отчете, че майка ми е майка на лекар. Никой от моите, дали клетва колеги. В клетвата се казва, апропо, да се грижиш за роднините на колегата си. Но - Трябва да се изкарват пари.

Когато един ден тъстът ми се разболя от рак, аз го заведох в голяма, частна болница. Скъпа, но работеща със здравната каса. Той имаше абсолютно изрядни осигуровки. Всичко бяхме преценили – трябваше само да се овладее едно моментно автоимунно състояние, което може би беше последица от рака – някакъв вид тромбоцитопения (намаляване на тромбоцитите, доста опасно) и това – поне според мен, при неговата здравна осигуровка, би трябвало да стане безплатно. И лекуващият му лекар, три дни по-късно, ме увери, че те работят със здравната каса, и това естествено ще бъде безплатно. Но…

Но трябва да направите едно дарение…

Така каза унесено докторът, той беше бузест, млад и несимпатичен – може би както съм изглеждал аз – в кабинета на шефката си доста години преди това, докато тя е изцеждала последните левчета на роднините на своите пациенти.

Трябва да направите известно дарение…

И аз усетих, че кръвта пулсира в слепоочията ми. Дарение?!

И казах: Искате ли да ви даря една моя катина? Аз наистина рисувам добре и съм правил самостоятелни изложби.

Младият лекар се изсмя много тихичко.Все едно жаба кихаше. И каза: Не, нямах предвид това. Тогава жена ми ме дръпна за ръката, излязохме си. А навън тя ми каза – всичко ще оправим, не се притеснявай – колкото поискат – толкова. Става въпрос за баща ми! - И ме погледна някак страшно в очите.

Аз се върнах към кабинета, почуках, влязох. Колко да бъде дарението – попитах?

А младият лекар все едно се и обиди, така майсторски изигра някаква смес от досада и безразличие!  Махна широко с ръка, изпуфтя: Уф.

Ами как колко?! – пуфтеше той – аз съм лекар, аз се занимавам с лекуване на болни, не с това, да изчислявам някакви…пари!

И с това разговорът ни приключи. Той не само искаше да вземе пари, незаконно и по грозен, изнудвачески начин, разчитайки – както всеки мародер – на слабостта на хората, но той не искаше даже и да каже колко иска. А за българинът, когато един мародер иска от него нещо, той дава повече, отколкото може дори и да си позволи. За да не обиди с нещо мародерът, та онзи да се разгневи.

Тогава си помислих за няколко добри, здрави метални пръта.

С това нищо не искам да кажа за сегашния случай, тъжно ми е за пребития професор. Само разказвам за мои впечатления, нищо повече.