100 години от смъртта на Патриарха на българската литература Иван Вазов се навършват днес. В Народния театър ще бъде връчена втората годишна награда за духовен принос на името на писателя, а преди обяд ще има поклонение на гроба на Вазов в градинката зад църквата „Св. София“.

През целия ден на 22 септември в къщата музей „Иван Вазов“ ще звучи непреходното Вазово слово, а входът за посетители ще бъде свободен. Иван Минчов Вазов е роден на 9 юли 1850г. в Сопот. Творчеството му е отражение на две исторически епохи – Възрожденска и Следосвобожденска България.

Иван Вазов е академик  на БАН и министър на народното просвещение от 7 септември 1897г. до 30 януари  1899г. от Народната партия.

Вазов е носител на най-високото отличие на Царство България – Орден „Св. равноапостоли Кирил и Методий“ с лента и звезда (1920), който орден дотогава е присъждан само на членове на династията, висши духовници, военни и политици. Вазов е първото и единствено гражданско лице носител на ордена.

Общо седем са носителите на ордена с българско поданство (трима от тях короновани – царете Фердинанд І и Борис ІІІ, и принц Кирил). Според статута на ордена след смъртта на носителя орденът се връща на държавата.

Единственото изключение от това правило е за Вазов, след смъртта му орденът е оставен на наследниците му с правителствено решение. Днес се съхранява в Къщата музей „Иван Вазов“ в София.

Иван Вазов учи гръцки, руски, френски, турски, през 1866 става помощник даскал на баща си Ботьо Петков. Изпратен в Румъния да практикува търговската професия, но се увлича по румънската поезия. През 1879 е назначен за председател на Окръжния съд в Берковица.

При много трудни условия подготвя първите си стихосбирки „Пряпорец и гусла“ (с псевдоним Пейчин) и „Тъгите на България“.

Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите ѝ върхове – цикълът от 12 оди

„Епопея на забравените“, стихотворенията „При Рилския манастир“, „Българският език“, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказа „Иде ли?“ и др.

След провала на проруския преврат през 1886г. Вазов, който е активен русофил заминава през Цариград за Одеса. Там той пише романа „Под игото“, публикуван след завръщането му в България в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. Вазов умира на 22 септември 1921г в София, но духът и делото му остават живи завинаги!