Коментар на проф. Ивайло Дичев

Мястото на красивите от 2013 днес заеха интелигентните – може би това наричане съдържа и надежда за поумняване на българското гражданство. Новият момент в поредното пиянство на един народ, е образът на емигрантите, дошли да помагат за отвоюването на завладяната ни държава

Сегашните хъшове не са нито немили, нито недраги; те са студенти в западни университети, които не само са чели книги, но и са виждали как се брани демокрацията в по-свободни от нашата страни. Ореолът им прекрасно пасва на традиционното българско почитание към чужбината, която трябва да настигнем, защото и в протестите май изоставаме. Но тъкмо този образ захранва гнева на обратната страна, която от години настоява за това, че в нашите си тук работи няма какво да се месят чужденци, уредили живота си другаде.

Да гласуват ли българите в чужбина на избори

Вземете темата с гласуването. Емигрантите и тези, които разчитат на тях, настояват то да става по интернет – което би улеснило най-вече живеещите в чужбина, принудени често да пътуват и да висят по опашки, за да осъществят конституционното си право. Обратно, политиците-почвеници правят всичко възможно да затруднят външния вот както стана с рязкото намаляване на изборните секции според кодекса на Фидосова и новото затягане на условията през 2016, направено от ГЕРБ, националистите и, странно но факт – десните, които обикновено са на обратни позиции.

Тази битка за конституционен протекционизъм обикновено се легитимира като борба срещу вота за ДПС, който е към 40-50% от чуждестранния, но има нюанси. Например т.нар. градска десница получава относително повече подкрепа в чужбина и поне на думи яростно се бори за правата на външните българи; обратно, БСП обикновено пада под националното си представителство и е по-скептична към тях. Иначе гласуването извън страната не се различава особено от общата картина; през 2016 над 50% бяха за президента Радев, през 2017 и там начело беше ГЕРБ.

Сумарно гласовете отвън се движат между 100 и 150 хиляди, което не променя особено съотношението на силите. Колко ще станат, ако се гласува по смартфона, можем само да гадаем; в чужбина живеят между 2 и 3 милиона нашенци, но дали повечето от тях изобщо се интересуват от родната политика, дали биха направили интелигентен избор или ще се повлияят от случайни жълти сайтове, това не знаем. Впрочем проблемът с нашите емигранти е в това, че те продължават да фигурират в избирателните списъци като мъртви души поради една злонамерена немарливост на системата, а това поражда разминаване от близо милион човека, с което лесно се злоупотребява.

Носители на надежда за промяна

Но ролята на външните българи е много повече от електорална - в тях е концентрирана надеждата да се измъкнем от блатото, сякаш ни подават ръка от брега.

Те са млади и гневни. Родителите им са затворени в клетката на „никога няма да се оправим“ и „тук е така“. Но кой тогава да оправи България? И кой има право да протестира? Коментар от Александър Детев.

Основното послание, което чуваме от протестиращите младежи, е: ще се върнем, ако има промяна, а ако мафията остане, напускаме завинаги. Тук ехти най-тънката струна на народната душа - децата ни заминават, губим най-добрите. От другия лагер контрират – като сте зарязали родината си и сте отишли за по-добър живот другаде, с какво право искате да ни се бъркате? С типичния си брутализъм г-н Симеонов обвини младежите от протестите, че са дошли, принудени от пандемията, ще си направят по едно селфи и ще си заминат.

Конфликтът между местни и чужди е стар колкото човечеството; местните винаги претендират за някаква привилегия - колкото по-отдавна обитават даденото място, толкова по-голяма е претенцията. На някои места чужденци нямат право да купуват земя, другаде ограничават правото им да заемат изборни длъжности, в арабските петро-монархии въобще им се отказва правото да станат равноправни граждани.

Едно провинциално наше въплъщение на това очакване е поставянето на стола или бутилката вода пред входа, с които местният си пази място за паркиране на уж обществената улица. Добавете към това и факта, че младият човек по определение е новодошъл в света, където са се установили възрастните. В тотално задръстената от партийци българска среда за хора с престижни дипломи, но без вуйчовци и братовчеди, тук просто няма място. Тази липса на перспектива за тамошните млади беше причина за арабските революции преди десетина години; повредата на социалния асансьор е глобален проблем, от който не само ние ще има да патим.

Защо тези хора са важни за България

И все пак нека видим проблема а и от другата страна, нека опитаме да разберем раздразнението на нашите съграждани, когато им посочат интелигентния младеж, дошъл от чужбина и кажат – слушай го, той знае кое е добро за теб. Но кои сме ние, кои са те? Нацията днес вече отдавна не е някаква територия, оградена с бодлива тел. България е мрежа, разположена по петте континента; три четвърти от индустрията  ѝ е обърната навън, за политика, култура, военно дело да не говорим.

Тия няколко милиона емигранти са важни за нас не защото ще се върнат или пък защото пращат пари на възрастните си родители – те са предмостие на една глобална България, която се бори за място в съвременния свят. Тия хора са в различна степен свързани с България – едни са просто гастарбайтери, други мислят да се върнат като се пенсионират, трети са се оженили, четвърти постепенно се асимилират в новата си родина. Но дори отслабващите връзки с България са огромен капитал, който не бива да се пропилява заради амбициите на един или друг политик, който иска да погъделичка комплексите на местните, останали тук.

Заливат ни често с ритуали, които да поддържат националния им дух, откриват паметни плочи на герои по легациите, извиват хора в народни носии по световните метрополии. Аз пък мисля, че протестите от тази година направиха много повече за приобщаването на външните българи – накараха ги да почувстват, че имаме нужда от тях, че сме заедно в битката за по-добра България, независимо дали ще се върнат или ще са част от нея отдалеч.