През 1230 г. при Клокотница армията на цар Иван Асен II /1218-1241 г./ побеждава силите на епирския деспот кир Теодор Комнин. След победата Царство България постига своето най-голямо териториално разширение в цялата своя история, а страната ни се превръща във водеща сила в европейския югоизток. Първите десетилетие на XIII век са едни от най-успешните в развитието на България. Това се дължи на дейността на първите Асеневци, които не само че възстановяват българската държавност след 170 години византийски владичество, но за кратко време успяват да обединят по-голямата част от земите, населявани по онова време с българи в Мизия, Тракия и Македония.

Едно събитие променя корено развитието на региона. Това е Четвъртият кръстоносен поход, който вместо да освободи Светите земи в Близкия изток се насочва към столицата на Византийската империя Константинопол. Градът е превзет от рицарите през 1204 г., а някога великата Ромейска империя се разпада на три държавици. Сред тях водещо място заемат две – Никейската империя, която се развива в района на Мала Азия, и Епирското деспотство в днешна съвременна Гърция. Още от самото начало в битката за византийското наследство се включва и младата българска държава, която през 1205 г. извършва чудо при Одрин. Цар Калоян /1197-1207 г./ нанася съкрушително поражение над латинските рицари, пленява техния предводител Балдуин и завинаги прекършва техните стремежи за хегемония на Балканите.