Германия има хиляди, които живеят на улицата. "Тези хора остават невидими, макар че чистят нашите тоалетни и строят нашите жилища", казва социална работничка в Мюнхен. Един от тях е българинът Евгени.
Стотици са като Евгени: бездомните българи в Германия, пише Дойче веле.
Социалните служби на Мюнхен предполагат, че в града има около 9 000 бездомници. Но само около 550 редовно спят на улицата - за другите са организирани възможности за подслон. В един от приютите репортери на списание "Фокус" срещат и българина Евгени. Той е на 31 години, роден е в едно малко село по Черноморието.
До десети клас животът му вървял по ноти - ходел на училище, обичал да играе футбол. Майка му обаче се разболяла от левкемия и Евгени трябвало да се грижи за нея, наложило се да напусне училище. Тя умряла, когато той бил на 20, а високите разходи за лечението ѝ съсипали бюджета на семейството.
Надежда за нов живот в Германия
Евгени нямало как да продължи с училището и започнал да работи - в строителството, на пристанището и като шофьор. В един момент се отчаял от живота в България, защото, макар и да работел по 50 часа седмично, в средата на месеца вече почти не му оставали пари.
През януари тази година предприема третия си досега опит да се установи в Западна Европа. Една българска фирма преди това му обещала и работа, и жилище в Мюнхен. Евгени продал мобифона си, за да си купи билет за автобуса. Така пристига в Мюнхен без никакви пари – само с един телефонен номер в джоба си. Когато обаче се обадил на този телефон, се оказало, че такъв номер изобщо не съществува.
Оказал се в пълна безизходица - Евгени останал на автогарата с надеждата, че някой все пак ще дойде да го прибере, както му било обещано. Или че поне ще срещне някой сънародник, който да му помогне. Топлел се за по няколко часа във фоайето на автогарата, но го измъчвали и студът, и гладът. А в полунощ, когато заключвали фоайето на автогарата, не му оставало нищо друго освен да спи на улицата. Бил на ръба на отчаянието, защото страдал от глад и ледения студ. Но не изгубил съвсем надежда, че съдбата ще му помогне.
На третия ден той действително се натъкнал на българин, който му разказал за един от мюнхенските приюти. Оттогава вече не му се налага да спи на улицата. А целите му са амбициозни: да научи немски, да започне работа, да има жена и деца. Вече е започнал да посещава безплатен курс по немски и трескаво търси работодател, който да го назначи легално. Би предпочел да е куриер, но е готов и на всякаква друга работа - например бояджия или строителен работник – единственото, на което държи, е да е законна.
В „българската стая" на бившата мюнхенска казарма
Засега обаче единственият му дом е мюнхенският приют в една стара казарма, в който разпределят хората по нации - затова има и "българска" стая. Евгени нощува в нея заедно с още десет свои сънародници. Някои от тях дори имат работа – като строителни работници, като чистачки или в кухнята на някое заведение. Плащат им обаче далеч под минималната надница, а с тези пари в скъп град като Мюнхен е немислимо да се наеме каквото и да е жилище.
В Мюнхен, също както и в други големи германски градове, има нелегални трудови борси - повечето от кандидатите за работа там са от Източна Европа и особено много от България. Официални данни за това колко са тези хора, засега няма. Наемат ги за по ден-два, но малкото пари, които изкарват на черно, не стигат нито за жилище, нито дори за билет, за да се върнат обратно в България.
В мюнхенския приют нощува и Ирен, 55-годишна унгарка, която от две години живее в града. И тя ходи на курс по немски, работи в един хотел като камериерка или в кухнята. Когато я види човек, никога не повярвал, че е без дом - специално за срещата си с репортерите на "Дойчландфунк" се е погрижила да се облече с нови дрехи.
Повечето са българи и румънци
Ирен получава помощ от една църковна хуманитарна организация в Мюнхен. През миналата година за помощ към тази организация са се обърнали над 4 000 души, повечето били румънци и българи. Много от тези европейски граждани са пристигнали в баварската столица твърде скоро, за да имат правото на социални помощи. И още не знаят, че трайното разрешително за престой ще си остане за тях мечта и след пет години, ако нямат адресна регистрация,се казва още в репортажа на „Дойчландфунк".
Сътрудничката на организацията Андреа Унтару казва пред журналистите следното: "Броят на хората, които идват при нас в зимния период остана почти постоянен през последните три години. Но много нарасна броят на онези, които страдат от един и същи проблем: липса и на жилище, и на работа - а между двете има пряка връзка. Имаш работа за известно време, но понеже нямаш жилище и адресна регистрация, я губиш - мнозина се въртят в този дяволски кръг, от който е много трудно да се излезе. Тези хора на практика остават невидими за обществото, а именно те са, които чистят нашите тоалетни и строят бъдещите ни жилища. Все пак се надяваме, че хората, които спират да ни посещават, са имали късмет", казва Андреа Унтару.
