"Корав е народът на слънцето. В ледени води и по жарава хоро играе, червен и бял конец връзва за берекет и здраве и с хлопки и чанове си пъди злото. 

И мъдър, и славен е, че опора са му старите, неписани закони.

Много слънца и месечини са се изтърколили, много е патил, много са се мъчили да го сломят и майчиното му мляко да отровят. 

Ама волята му се не чупи, ако ще и над урва да виси, че силата му иде от земята. 

Други от нас, българите, са се учили, други поклон са ни сторвали, но и на земята ни са посягали, кога очите им вековните й буки, житните й ниви и градините й гюлови са възжелавали. 

И не щат и да знаят тез други, че в браздите, где кълни семето, са и костите на праотците ни и че тая рохка пръст с реки от кръв сме си я плащали.

Та затуй си е наша. 

Заслужили сме си по нея да стъпват ногите на потомците ни. Нея ще завещаем на неродените още да я пазят за вечни времена.

Тъй щото от време оно българите в кръв и пръст са се клели... Кръвта милее, че у нея са езикът, паметта и силата на рода. И обичаите варди и предава от уста на уста, от ръка на ръка, от сърце към сърце, да я има българщината. 

А земята ли?

В нея е дълбокият ни корен, от нея пие той живина и върви нагоре, към бъдното. Корен български, дето се опира на вяра и обич, на правда и добрина, се не затрива."

Из " Обич", Ивелина Радионова