Изпращаме ги по летищата и гарите, сезонът е такъв. Снимаме ги с камерите на телефоните си как се изкачват по "oнзи ескалатор" на Терминал 2, нагоре-нагоре, а ние бодро подвикваме след тях "На добър час!".
Запечатваме в дигиталната памет, а и в тази, дето силно стяга в гърдите, как прегръщат приятелите си, стискат плюшените играчки спомени и се смеят между сълзите си. На ум за кой ли път преобръщаме списъка с важни неща и се опитваме да локализираме точното им място в багажа, дето от седмица го приготвяме заедно.
А той - целият им уж най-необходим материален свят за новото време там, дето ние няма да сме с тях - стои като гранитен паметник, поместен върху колелцата на стегнатите им куфари и нетърпеливо чака да се затърколи към самолета. И после по лъснатите коридори на някое световно летище, по асфалтовите тротоари на разни европейски или американски градове с впечатляващи университети, култура, бит и не знам си там още какво...
Не, бе, не се размеквам. Даже като майка, която реално от три години не е ежедневно с децата си и няма привилегията всяка сутрин да им маже филии и да ги изпраща на училище, трябваше да преживея по-леко новороденото чужбинско студенство на дъщеря си.
"Лесно ще е", мислех си. "Tя вече е свикнала, я каква е самостоятелна, как София я върти на малкия си пръст и как в тая българска джунгла оцелява, та в някакъв си уреден град ли нямa?!".
Пък и детето ми е самостоятелно точно толкова, колкото вероятно са и вашите. В телефона й са най-новите приложения за транспорти и маршрути къде ли не, профилите й в социалните мрежи отдавна живеят и извън физическите граници на родината й, английският й често изскача преди българския, пазарува онлайн, движи се по световното време. Сама си е избрала университета, попълнила си е всичките форми за кандидатстване, организирала си е всякакви изпити за езикови нива, проверила си е специалностите и само от време на време резюмирано и точно ме е осведомявала за всичко това, а аз разбиращо и достолепно съм кимала с глава и съм се опитвала да изглеждам "по в час", отколкото реално съм била.
После си е взела решението, ентусиазирано се е явила на интервю и само ме е включила минута преди това за малко по FaceTime, за да й кажа дали изглежда "както трябва". "Както трябва си", съм й казала и едва съм си вдигнала долната челюст от удивление, че се е справила до най-малката подробност, а дори не ми е искала съвет и не ми е споделила "по момичешки" какво ще облече.
Месец по-късно гордо е обявила къде са я приели и какъв е личният й избор, а аз съм се съгласила с него, защото вече съм била наясно, че тя знае по-добре от мен. И така сме се втурнали в другите неща - матури, изпити, балове. С леко сърце и щедър родителски жест сме й позволили трите месеца от последната лятна ваканция да прави каквото си ще и леко сме се поизпилили финансово, за да й сбъднем мечтата да попътува. Или чрез нейното постоянно състояние на излитаща и кацаща да нахраним малко и собствения си младежки копнеж по пътешествия. Някога, когато още мислехме, че в този живот може и никога да не видим Париж, да не минем под Биг Бен, да не се пуснем по каналите на Венеция…
После, в последните издихания на ранния септември, вече сме се организирали. Малко като на сън е било, нали? Някакви списъци с необходими неща, бързи разговори с приятели, чието дете вече от година е студент в Холандия, Лондон, Милано, Щатите, трескаво търсене на познати в "новото място", които да дадат по едно рамо, ако нещо не наложи, не дай си боже.
И това "не дай си, боже" сме взели да повтаряме непрекъснато. И на дърво чукаме все по-често, пък и през някоя и друга църква или манастир се отбиваме уж така, само "за всеки случай".
Големи хора сме, модерни, не драматизираме, разбира се! Ей я Европа! Па и Америка ей я! Самолети да искаш, онлайн купуваш, докато си лежиш в леглото на три-пет-десет хиляди километра и до двайсет и четири часа си си у дома!
В нощта преди заминаването май е най-гадно. Не заспиваш изобщо или в три посред нощ те буди онова дълбоко вдишване, дето върви с потно чело и сърцебиене, в което си казваш "А не беше ли по-добре?!". И се почва...
А не беше ли по-добре да учи тук? А не беше ли по-добре да си остане една година, да порасне малко, да се поокопити, пък тогава? А не беше ли по-добре да отиде не във Виена, а в Холандия, където е гаджето й, или пък в Лондон, където са половината й приятели? А не беше ли по-добре да не е на общежитие, а да се напънем и да й плащаме апартамент? А не беше ли по-добре да й купим една стара кола за там, вместо да ходи по тия метра и автобуси по нощите? А не беше ли, а не беше ли…
Някъде към седем, вече напълно отчаяни, сме се измъкнали от леглата и сме се накичили с позитивните настроения и ухилените физиономии, за да вдъхваме кураж на детето. То още спи, а ние му правим любимата закуска и почти летим из дома си, за да го оставим да си поспи, че там кой ще му пази съня?
И идва лудницата след това. Летището, малко просълзени роднини, пожелания, здравец за хербаризиране, картички с мили думи, леко изнервени, но все пак омекнали от толкова разнежено родителство служители по сигурността. А ние сме като в чужд филм с лошо качество - щъкаме наоколо, проверяваме безсмислени неща по сто пъти, вдигаме куфарите, че тя е твърде млада и не бива да вдига тежко, стискаме ги тия паспорти и бордни карти и кой знае защо даваме тъпи идеи.
Като тази да си купим по един сладолед - четири вкуса, които да си "менкаме". Чак после, в самолета, ще се сетим, че така правехме, като тя беше две педи от земята и я водехме на сладолед в парка.
Излитане, летене, кацане - толкова бързо се случва всичко, че имаме чувството, че е само репетиция. После пак таксита, настаняване, организирали сме го, перфектно си върви по плана - ееех, запад е това, не е като в нашата лудница!
И идва другият филм там - да вземем ключа за стаята, да попълним формулярите, да стигнем до общината и да я регистрираме на новия адрес, да направим застраховка, ама от най-сигурните, да попълним декларация, да отворим сметка, да се наредим на не знам си коя опашка, за да ни потвърдят пребиваването.
В цялата тази бюрократична реалност навсякъде, като че нарочно, из нищото изскачат някакви българи, които ни разясняват ситуацията и ни упътват. Водят децата от смесените си бракове за ръка, кимат с глава по европейски и без акцент ни казват точните имена на службите и формите, които трябва да попълваме. Радваме се на сервитьорката българка от бара на съседната улица. И на готините приятели от фейсбук, които ни канят на вечеря у тях. И на хубавото време се радваме, че ако валеше, щеше да е подтискащо и повече да ни се реве.
Мисля, че абсолютно всички родители на деца студенти в чужбина се срещаме в местната ИКЕА. Пълним колички с малки джаджи за оптимизиране на тесни пространства и сме убедени, че "детето" още не знае какво му трябва, ама ние знаем и още как! Чистим перфектно излизаните стаи, защото по наше време в блоковете на Студентски град в София беше като в български бежански лагер и някак не ни се вярва тук да е по-различно. Подреждаме до последния детайл, както тя иска. И сме ужасно настоятелни да правим нещата все вместо нея, да си вземем още малко родителство, още малко галене, още малко глезене.
Гарнираме все по-натежаващата тъга с някакви безразсъдности като скъпи вечери на хубави места, разни коктейли и пенливи вина, мажем ония неизмазани филии от детството сутрин и се чудим дали и тя сама утре ще може да си ги маже.
А тя ще може. Така, както сам сама ще си хваща няколкото превозни средства, за да си стигне до университета. Както ще си ангажира часове в пералното, ще си готви някакви прости и бързи неща и ще прави забележка на тия от съседната стая, когато са шумни. Всичко ще може, защото сме я научили. И защото отдавна си може и сама, просто още малко й трябва, за да го разбере.
Обещах да не драматизирам, ама май не ми се получава. След като през пет минути поглеждам телефона и едва се спирам да не й звънна за сто седемдесет и първи път днес. След като със ставането обръщам живота си според нейното време и часова разлика там и пресмятам събудила ли се е, яла ли е, успяла ли е да си хване метрото, закъсняла ли е, реве ли й се днес, намерила ли си е нови приятели.
И има ли нужда от мен. Май това е то, най-трудното - да осъзная, че нуждата й от моето присъствие вече не е толкова делнична.
Че светът й полека се еманципира от моя и скоро напълно ще се отдели. И че на всичкото отгоре това е най-нормалното нещо, което трябва да се случи помежду ни. Защото и майка ми ми казваше някога, че съм най-важния проект в живота й, който й осигурява "временна заетост". Пък аз си мислех, че просто си упражнява красноречието.
Чувам я. За поведен път й казвам, че куфарите й са под леглото. "Знам, мамо - казва ми - бъди спокойна".
Спокойна съм, дете, спокойна съм, само просто мъничко драматизирам…
автор: Мария Касимова
webcafe.bg
