У нас възникна нов вид ксенофобия, която можем да наречем автоксенофобия – заедно с чужденците, изпитваш нетърпимост и към сънародниците си в чужбина. Тя избуя върху наследеното от комунизма отношение към тях като предатели, които трябва да лежат по затворите, но следва друга идеология – на национализма и иска да отнеме на напусналите родината само правото на мнение за това, което става в нея.
Обявеният протест на българите в чужбина, чиято кулминация беше на площада пред Народното събрание, попадна именно в този капан и лесно беше дискредитиран – дотолкова, че немалко от сънародниците ни зад граница (поне много повече от протестиращите) побързаха да се дистанцират от него. За това кой точно го дискредитира обаче версиите са две. Според едната той – по замисъл или заради липса на каквото и да е политическа култура, е организиран така, че да се превърне в собствената си гротеска. Като се започне от видимо неизпълнимите му искания, които на моменти направо плашат с антидемократичността си, мине се през изтъркани популистки лозунги, останали на площада сякаш от предишни протести, и се стигне до присъствието на фашизоидни и путиново-сталиниски елементи, или вечни политически маргинали като Йоло Денев. Изглежда като че ли целта му е никой да не си и помисля, че българите извън страната са извън статуквото в нея. Така че в крайна сметка протестът им, който трябваше да сваля „управляващата мафия”, предизвика коментари от типа: „Много ми прилича на организиран от управляващата мафия”.
Според другата версия автоксенофобията в случая е разпалвана от българските медии. Те са представили протеста като жалък и безсмислен, първо са го натоварили със свръхочаквания, а после са го свели до нелепи детайли, без да се интересуват от главното – срещу какво се бори.
На същото мнение е и основният му организатор Емил Русанов, който на острова издава вестник. Там той пише, че протестът е бил обект на масова атака от „продажните грантаджийски „медии“, дезинформиращи и манипулиращи”. Може и наистина така да го е почувствал, макар че определението „грантаджийски” в устата на човек от Лондон звучи като нашепнато от София.
Така или иначе, този протест охлади надеждата, че българите в чужбина могат да се превърнат в политическа сила, която да влияе на живота в страната. А може би просто още е рано за подобни надежди... Въпреки че ако за политиката е така, за журналистиката не е. Скандалът със задържането на журналиста Димитър Стоянов от „Биволъ” и румънския му колега Атила Биро показа, че когато разследващата журналистика у нас има подкрепа отвън, получава много по-голяма публична акустика, достига до световни медии от мащаба на „Ню Йорк Таймс” и „Вашингтон пост” и принуждава местните институции – искат или не – да следват дневния й ред. Явно бъдещето й е на износ на теми и внос на резултати. Защото ако хората все още могат да се разделят на такива от тук и на такива от чужбина, думите проникват навсякъде.
Коментарът на доц. Георги Лозанов по темите от изминалата седмица е от авторското му предаване "Необичайните заподозрени" на телевизия Bulgaria ON AIR.
