Забелязвам напоследък една банално-декларативна тенденция при народните брожения в страната ни. Явно е станало много модно кой за каквото се сърди на правителството, на Бойко, на някоя държавна комисия по нещо си, на злите акушерки в болница Х и прочее, да заплашва, че ще напусне България.

В репортаж по новините показаха детенце, което държи плакат със заплашително-умолителното "Не гонете тате в чужбина!" Баща му може и да напусне България, но във всеки случай и в чужбина едва ли ще му цъфнат налъмите.

Първо на първо, за да заживее човек в друга държава, особено в една от най-„белите", както има такъв израз, е необходимо да бъде картотекиран, фотографиран, вписан в N брой списъка и регистри, пак да бъде фотографиран и така поне няколко месеца ходене по мъките, преди да се превърне от нормално биологично същество в реална социална единица на обществото.

Лятото на 2015-а. Тъкмо съм се преместила в Дания - с два куфара, ЕГН, чиято първа цифра е забавяща производството на колаген седмѝца, 3-4 дипломи за висше образование и пари на сметка, които сестра ми щедро ми е отпуснала "да си имам като за начало". Отивам един ден в Danske Bank, която е нещо като БНБ за Дания, и си чакам прилежно да ми дойде редът, за да говоря с някого на фронт-деска за отваряне на банкова сметка.

Идва ми редът и един Дядо Мраз на 97 години ме пита какво искам. Искам това и това, казвам. Ами добре, вика, трябва да ни представиш CPR*, паспорт и трудов договор.

Нямам трудов договор, казвам.

Тогава не може.

Защо да не може, аз имам средства да се издържам. Това е законът - трябва да ни предоставите трудов договор. О-о-о, я да викнеш веднага някой от тия, дето се крият по кабинетите, понеже не ми се разправя с теб.

Викат ми един по-представителен и очевидно на високо стъпало в административната йерархия. Личи си по наскоро избелените зъби и тена, придобит през лятната ваканция на Бали. Зад безупречния му английски прозира безупречен датски.

- Искам да си направя сметка във вашата банка, - казвам аз.

- Може. Дайте паспорт, CPR и трудов договор.

- Нямам трудов договор.

Може да нямам трудов договор, но затова пък усещам, че започвам да образувам тумор в мозъка от постоянното повтаряне на едни и същи фрази.

- Значи няма да стане.

Окей, щом няма да стане по тоя начин, значи ще стане по другия.

- Човече, какъв ви е проблемът? Искам да ви дам пари, за да може банката ви да борави с тях. Не искам заем. Зад гърба ми не стои мафиотска руска организация за пране на пари. Просто искам и за момента МОГА да си позволя да живея в Копенхаген, без да работя. (Как лъжа само!) Издали са ми датски CPR номер въз основа на документация, която, сигурна съм, надлежно са проверили, така че не виждам на вас какво ви пречи да направите престоя ми в страната ви по-удобен и приятен.

- Хм.

Броя до три и си тръгвам. Или отивам да се взривя на централната гара.

- Искате ли да седнем, за да мога да ви гледам в очите? - казва в тоя момент господинът с балийския тен и синята риза, която страшно му отива на сините очи.

Сядаме и аз му обяснявам със спокоен, а не с традиционно скандалния македоно-одрински кавгаджийски тон, с който по принцип съм свикнала, че искам да си прехвърля авоарите от моята банкова сметка на датска такава.

- Хм.

Усещам, че съм се впуснала по правилото течение.

- Вижте, госпожо, ние сме тук, за да говорим с всеки клиент поотделно и да преценяваме всяка ситуация спрямо конкретните обстоятелства. Във вашия случай, предполагам, може да се направи изключение, ако вместо трудов договор предоставите банково извлечение от настоящата си сметка. Ето, нека ви го напиша.

Аз и така го запомних, но друго си е да накараш някой надут синеок датчанин с годишен доход от 420 хиляди крони да стане, да вземе лист и химикал и да се опита да напише някаква информация на ръка, а не на клавиатурата на своя Mac. В крайна сметка получих една Visa от Danske Bank и дори не се наложи да доказвам, че сестра ми не е лека жена, нито пък да се самовзривявам на централната гара.

През следващите седмици нагазих още повече в блатото на бюрокрацията. Трябваше да ходя да се разправям с още много институции, да си търся жилище, работа, и изобщо акъла. Беше като да буташ по нанагорнището камък с големината на фадрома. Да си на 18, 20, 25 и да си вдигнеш шапката за Германия, Швеция или Америка е едно. Но само ако знаеха всички тези хорица, съсипани от живота тук, както твърдят, какъв зор е да сториш същото, когато вече си на средна възраст, може би щяха да измислят протестни скандирания с по-реалистични заплахи към държавата-мащеха.

Понеже на мащехата може и да не й пука особено - факт, който ни е известен не само от живия живот, но и от популярни произведения като "Пепеляшка" и "Снежанка". Но и в чужбина никой не е седнал да реве за тях.

Автор: Вучето , webcafe.bg