Станка и Пламен, Таня и Стефан, Джеват и Сеферие - шест имена, шест съдби. Свързва ги пътят им от България до Германия, където искат да реализират мечтите си. Ето какво разказаха пред репортера на "Дойче веле" Ралица Фичева, цитирана от "Дневник".

Старите казармени общежития, разположени край летище Веце близо до границата с Холандия, днес подслоняват над 1400 души от Източна Европа, сред които и стотина български граждани, пристигнали в Германия в търсене на по-добър живот. Всички те работят за холандската посредническа фирма COVA, която е собственост на турската фамилия Алтънташ.

"Баща ми създаде фирмата през 2000 г. с цел да помага на имигранти, дошли тук, за да работят", разказва настоящият управител Джихан Алтънташ. "В самото начало се занимавахме единствено с осигуряване на болногледачи и чистачи, но впоследствие бизнесът ни се разшири и днес предлагаме работа също в областта на градинарството, земеделието и логистиката", разказва Алтънташ.

Цели групи от България

Първите имигранти, възползвали се от услугите на фирмата, били предимно поляци, но от няколко години насам и много български граждани търсят работа с помощта на COVA. Желаещите са стотици, понякога пристигат дори цели групи с автобуси от България. Повечето идват от Кърджали, Момчилград, Хасково и Пловдив. Научават за услугите на посредническата фирма предимно от познати. Но и покрай усилията на управителя Джихан Алтънташ, който пътува 2-3 пъти в годината до България, за да набира лично работна ръка.

През COVA годишно минават над 400 български граждани, като повечето от тях не знаят и дума на чужд език. "В началото работодателите в Германия и в Холандия не искаха да ги наемат заради езиковата бариера", обяснява управителят на COVA. "Днес картината е малко по-различна. Да, повечето не говорят друг език освен майчиния, но междувременно фирмите са наясно, че така стоят нещата с работната ръка, която предлагаме. Пък и вече свикнаха с някои техни странности", добавя Алтънташ. Под "майчин език" той има предвид български, но част от работниците говорят и турски. Колкото до споменатите "странности", предприемачът пояснява, че понякога новопристигналите се явявали на работа накичени с бижута и с неподходящо облекло, което нерядко предизвиквало истински културен шок у работодателите.

Управителят на COVA споменава и друг проблем: "Някои българи идват тук с нагласата, че ги очаква лека работа. Поработват един ден, а после два почиват. Тогава фирмите се обръщат към нас с молба за съдействие, а ние като организатори преместваме лицата на други позиции и в други фирми. Ако оплакванията продължат, ги изпращаме обратно в България." Около 5 до 10 процента от българските работници биват уволнявани, тъй като не успяват да се справят с изискванията и условията на труд. "Те не са мързеливи по природа, добри и съвестни работници са, но просто понякога имат нужда от помощ и допълнителни обяснения", казва Джихан Алтънташ.

Мигранти от България, Полша, Румъния, Гърция, Чехия, Турция и Молдова се преселват във Веце, за да започнат нов живот. Още с пристигането си получават трудов договор и подслон. Всички се водят служители на фирмата посредник, която изплаща възнагражденията и определя кой какво и къде ще работи. Повечето задачи са свързани с тежък физически труд, а смените са обикновено по 8-9 часа, с две задължителни почивки от половин час. Някои стават в зори, други работят до късна доба, но за всички има осигурен транспорт до работните им места в Германия или в съседна Холандия.

Надниците варират от 5 до 10 евро на час в зависимост от работата. Някои късметлии успяват да изкарат до 1100 евро на месец. За нощувките в общежитията плащат по 10 евро на вечер, които предварително се удържат от заплатата. Живеят по двама в стая, баните и тоалетните са общи. На всеки етаж има по две прилични кухни. По много от прозорците са наредени саксии с цветя, зад някои от сградите се виждат столчета, масички, скари и дори малък басейн. Но повечето от настанените тук работници не изпитват нужда да се "потопят" в обществото и остават затворени в социалния кръг, който са си създали зад стените на общежитията.

Колкото хора, толкова съдби

Такава тенденция се наблюдава и сред българските работници - половината от тях идват в Германия само за 2-3 години. Типичен пример е 50-годишната Станка от Бургас, която работи като чистачка. Мечтата ѝ е да събере пари за къща в България. 56-годишният Джеват от Троян пък е пристигнал тук, за да изкара пари за собствен бизнес у дома. В България работил с керамика, като точар, но безработицата го принудила да си търси късмета другаде. В момента Джеват е силно притеснен, защото предишната фирма, за която работил в Германия, не престанала да го осигурява, когато прекъснал работа по здравословни причини, и продължила да внася пари от негово име. В резултат Джеват дължи над 20 хил. евро и е заплашен от съдебен процес. Както повечето свои сънародници, той също не говори чужд език. Затова разчита на ръководството на COVA да се погрижи за проблема му и да му осигури адвокат.

Сред българите в това малко затворено общество се срещат и хора, които са напуснали родината не толкова заради работата и заплащането. 57-годишната Сеферие живее в Германия вече трета година. Решила да замине след смъртта на съпруга си: "Гробища, гробища... Всеки ден се събуждах и отивах там. Не издържах повече така. Тръгнах не защото нямах пари, напротив, добре си живеех. Просто вече не исках да ходя по гробища. Освен това децата ми са в чужбина, няма какво да правя сама там."

41-годишният Пламен от Плевен се установява трайно в Германия, след като се развежда със съпругата си. Пътува зад граница от 2009 насам, но в момента е намерил пристан в холандската фирма, която му осигурява работа като шофьор. Разказва, че в годините на странстване е вършил каква ли не работа, но в крайна сметка е установил едно: "В живота си съм изкарал повече пари в България, отколкото в чужбина."

Таня и Стефан са отскоро в Германия. Още не са решили дали искат да останат завинаги в чужбина, но и двамата споделят, че споменът за безперспективността в България е още твърде пресен. Таня е засега безработна, но Стефан и двете им дъщери са част от екипа на спедиторска фирма в Холандия, занимаваща се с доставки на медицинско оборудване. Казват, че за тях работата има "терапевтичен ефект": "Чувстваме се като на курорт, от който банковите ни сметки се пълнят, вместо обратното." Таня и Стефан се радват на "добрите практики, които срещат" и най-вече на "светлината в очите" на техните деца. Голямата им дъщеря София, на 23 години, е впечатлена от доброто отношение на колегите си, гордее се с опита, който трупа зад граница, но категорично заявява, че мечтата ѝ е да се развива в България. А Джеват от Троян с няколко думи обобщава болката на много от сънародниците си: "Сънищата ни са в България: тук спим, а там сънуваме."