На 9 август 1920 година влиза в сила Ньойският договор между България и страните от Антантата, поставил край на участието на България в Първата световна война. Подписан е от българска делегация, предвождана от министър-председателя Александър Стамболийски, пътували и пристигнали в парижкото предградие Ньой сюр Сен подобно на военнопленници – символично описващо положението, в което страната се намира геополитически в този момент.
След заседания на комисии, които се занимават с Добруджанския въпрос, с румъно-българската, с българо-гръцката и българо-сръбската граници, румънски, сръбски и гръцки делегати подготвят условията за мирен договор с България, според който България ще загуби придобивките си от Балканската война, но и към Кралство Сърбия да бъдат присъединени Видин, Белоградчик, Цариброд, Трън, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич. Нещо повече – Гръцкият премиер – Елефтериос Венизелос, предлага България да бъде унищожена като държава, а територията ѝ да бъде поделена между победителките: Гърция, Кралство на сърби, хървати и словенци (бъдещата Югославия) и Румъния.
Американската делегация, водена от 28мия президент на САЩ Удроу Уилсън категорично не приема плана на Венизелос и идеята един народ да изгуби изцяло държавата и границите си. Уилсън предлага алтернативна програма, която има за цел по-справедливи условия и траен мир на континента известна още като „14-те точки“. На предложението на Венизелос, Уилсън заявява:
По-скоро ще напусна конференцията и Париж, отколкото да се съглася на подялбата на един народ със самостоятелна държава и минало.
Според крайният договор България трябва да предаде на Кралството на сърби, хървати и словенци: Западните покрайнини – села в Кулско, областите около Босилеград, Цариброд и Струмица. Антантата поема под временно управление Беломорска Тракия, но в последствие става ясно, че тя ще бъде предадена трайно на Гърция. Румъния затвърждава и легитимира окупацията си над Южна Добруджа, която е превзела с внезапният си удар в гръб на България по време на Втората Балканска война. Според военните клаузи на договора България няма да има право да поддържа модерни военни технологии, флот и авиация, а задължителната военна служба е отменена. Сухопътните ще трябва да не надминават 33 000 души, включително полиция. Репарациите, които България трябва да изплати на съюзниците според Ньойския договор, са в размер на 2,25 милиарда златни франка.
На 27 ноември 1919 година в църквата „Света Неделя“ е отслужена панихида за загиналите по бойните полета през 1818 г. Участниците в нея решават, че трябва да се направят и шествие из града. Но на къде да се отправят? Някой сред събралите се се провиква „При народния поет, при Иван Вазов!“ Идеята е радушно приета и хилядното множество се отправя към дома на Вазов, за да потърси у него отговор и утеха. Докато хората шестват, военната музика свирела марша „Съюзници-разбойници“. Докато множеството очаквало появата на Вазов, от съседната сграда на Министерския съвет излизат министрите и застават на балкона, смятайки, че демонстрантите търсят тях. Райко Даскалов дори се опитва да държи реч, но тогава Лука Малеев се провикнал: „Имате грешка, господин министре. Дойдохме не при вас. Събрахме се да акламираме народния поет, да му засвидетелстваме нашата привързаност и благодарност!“ Сконфузените политици бързо се оттеглили. По това време Вазов не бил у дома си, а заедно с приятеля си проф. Шишманов седял в отсрещния „Юнион клуб“. Виждайки случващото се, Вазов излязал на ъгловия прозорец на клуба и се обърнал към очакващия народ с думите:
„Благодаря ви, добри българи, за овацията, която ми правите… С бодър дух трябва да посрещнем ударите на съдбата, без да се отчайваме, без да изпадаме в униние… Да бъдем всички убедени, че ще превъзмогнем нещастието си и ще създадем наскоро една нова, единна и мощно духовна България!
Не се отчайвайте!… Жив е българският Бог!“
Само за 3 години от откъснатото Българско етническо землище пристигат над 100 хил. бежанци, а почти 700 хиляди българи остават зад границите на държавата си.
Жестоката и нечовешка граница е описана като че ли най-вярно от Ст. Чилингиров.
„И вие, които искате да знаете какво е неправда и какво е рана в живото тяло на един народ, елате, непременно елате тука — казва видният български писател, като наблюдава границата при с. Стрезимировци (Трънско). — Два пъти елате, ако сте българи и ако искате да видите как Соломоновата шега е станала действителна присъда в Ньой. Да видите как една международна граница прави от двора на един и същи човек две държавни територии. От едната страна на невидимата гранична линия да въздиша щерката, от другата да плаче побелялата от скръб майка. Оттук син да чака баща си, а оттатък баща да няма право дори да погледне към своя син.”
Това представлява Втората национална катастрофа на България след поражението през Втората Балканска война и трайно запечатва границите на неосъщественият национален идеал на българите след Освобождението. Нещо повече, договорът дефакто предначертава българският геополитически избор и цели, които страната ще следва в последвали военни конфликти на континента, както става през Втората световна война.
