Хапва ли ви се? Какво ще кажете за една паста „all’Amatriciana” с гуанчаре и чаша vino bianco? А защо не и „Vitello con verdure”, придружено от бутилка grande forte vino rosso? Или може би „Spezzatino con le patate”?

Не отговаряйте, въпросът е реторичен, а отговорът – кратък и повторен многократно: „Si, si, si!!!”. С нескрита радост днес искам да ви запозная с живота на семейство Димитрови, което вече над десет години живее и работи извън България. Разказът започва в една слънчева ноемврийска утрин, малко след първото „ristretto”, наситено с онази ураганна комбинация от плътност и аромати, след които вкусовите ти рецептори дълго мълчат зашеметени.

Едва ли има по-подходящо начало за история, която се развива не къде да е другаде, а в центъра на Италия – град Риети, провинция Лацио. Само на 78 км от вечния град ни спират с въпроса „българи ли сте?” и от последвалото запознанство разбираме, че мястото, където можем да хапнем най-вкусната храна, е ей там – на ъгъла, собственост на “наши хора, на българи”.

Пицарията на ъгъла на „Via Cintia“ 4 носи името “Nuovo Secolo”. Още от вратата с усмивка ни посреща главата на семейството – Наталиан Димитров и изважда току-що изпечените фокачи, предлагани в два вида – с бяло и пълнозърнесто тесто, специално подбрано за диабетици. В същото време синът му – Цветелин Димитров, със завиден замах реже парчета пици и обслужва насъбралата се опашка от хора, докато неговата сестра Даниела нарежда на витрината днешния си специалитет – зеленчукови ньоки.

Прословутата българска гостоприемност не е изгубила своите характерни черти и пред нас е дилемата какво да си изберем от примамващата топла витрина. След няколко хапки пикантна пица с люти чушлета и не-знам-колко-точно-глътки-червено-вино, разговорът започва. In vino veritas.

Семейство Димитрови са родом от с. Девене, гр. Враца. Преди около осемнадесет години най-рано от всички напуска България майката на Цеци и Даниела – Виолета. По думите на баща им, „благодарение на демокрацията”. Виолета е готвачка по професия, но в Италия тя започва да се грижи за стари хора и така до момента. По онова време Цеци учи в Текстилния техникум в град Мездра. Малко след като завършва училище, идеята за работа в чужбина се появява от получено предложение след екскурзия в Италия.

Даниела нарежда на витрината днешния си специалитет – зеленчукови ньоки

В началото той се труди като помощник в местни ресторанти, учейки език и занаят. Според Цветелин два месеца са му били напълно достатъчни, за да се справи що-годе с езика и цели две години, за да усети занаята. Естествено трябва да се вземе предвид, че работата му е изисквала постоянна комуникация с италианци и това е изиграло не малка роля.

Дани също неуморно трупа стаж – около седем години, в кухните на много професионалисти. От тях тя добива не само безценен опит, но и увереността и вдъхновението, благодарение на които днес смело експериментира, превръщайки идеите си в апетитни вкуснотийки.

С днешна дата, Цветелин и Даниела гордо стопанисват една от най-старите пицарии в Риети – Pizzeria „Nuovo Secolo”. Преди две години мястото е било собственост на тяхна семейна приятелка италианка, която, вече на възраст, не е била в състояние да се грижи за бизнеса. Младите българи не са единствените кандидати, желаещи да оглавят пицарията, но все пак успяват да преборят конкуренцията и купуват заведението. За разлика от повечето магазини и ресторанти в Риети, работещи с обедна почивка от един до четири следобед, табелата „OPEN” в „Pizzeria Nuovo Secolo” свети седем дни в седмицата от 7,30 ч. сутринта до 22-23 ч. късно вечер. През летните месеци често им се налага да остават и до един след полунощ.

Пицарията на гостоприемните Димитрови разполага с богато меню, което освен обичайния подбор от пици, фокачи, сандвичи, паста и характерни италиански колбаси, често „раздвижва” познатия асортимент с ежедневно приготвяне на различни видове авторски ризота, ньоки, риба, зеленчуци, автентични български гозби и други – кое от кое по-вкусни.

От гледна точка на икономиката Цеци споделя, че в Италия налозите са много високи и около 50 на сто от печалбата им отива за данъци. „Изкарваме по една нормална заплата”, заключава Даниела. И понеже понятието е доста относително, тя обобщава, че това е „не по-малко от 1000 евро” на месец.

Направената от Димитрови инвестиция не включва кредити и заеми, а единствено спестени през годините пари, много труд и почти никаква почивка. В семейния бизнес, освен Даниела и Цветелин, помага и баща им, който отговаря за заготовките на храните. От скоро при тях работи и местно момче, италианец. Трудовият процес не спира дори за минути и българите посрещат и изпращат стотици чиновници, търговци, ученици и туристи. Някои остават да хапнат на място, други се опитват за секунди да преполовят сандвича още докато прибират рестото си, а трети поръчват по няколко кутии с храна, които да отнесат в офиса.

Между всички тези италианци има едно общо нещо – дори в бързината си тези хора демонстрират дълбоко уважение към Дани и Цеци, но не това е главното.

Отношението им един към друг е не просто отношение между служители и клиенти, те са приятели. Възможно ли е истинско приятелство между италианци и българи, когато едните са чужденци?! „Да”, без колебание заявяват те. „Завистта – тя си е навсякъде”, това е ясно и често не зависи от родовата принадлежност. И макар че нашенците определят хората там като по-студени, все пак твърдят, че българите са добре приети за разлика от албанците и румънците. Последните често стават инициатори на пиянски разпри, затова на тях се гледа с по-друго око.

Освен трудолюбиви, българите извън граница си помагат едни на други. Например онази част от българите, които се грижат за възрастни хора, всеки четвъртък, когато имат почивен ден, се срещат по обяд на кафе, курабийки и сладки приказки. Общият брой на българите в Риети до този момент е 40-50 души и продължава да расте.

„ – А България?
– В България останаха само роднини.”

Понякога им идват приятели на гости, но без излишно суетене българите споделят, че средата им е в Италия. Въпреки това засега успяват да отделят по няколко дни годишно и да се приберат до Враца, където са техните близки. През летните месеци не пропускат да посетят и българското Черноморие, а когато не успеят, им харесва да почиват в Сан Бенедето, Адриатика.

Какво обичат да си похапват италианците? За разлика от нас, българите, при италианците салатата се явява завършек на храненето, което най-често представлява сложна композиция от първо, второ, трето, четвърто ястие – било то обяд или вечеря. Те сядат на масата с порция антипасти – разядка или предястие, което може да бъде топло или студено, просто или комбинирано.

Най-често антипастите представляват колбаси, порция запечени зеленчуци, сирена, маслини, риба, които включват и порция хляб под формата на брускети. Продължават с различни видове паста или спагети, след което може би лазаня, телешко печено в гъбен сос и картофи, салата и, естествено, кафе долче.

Обичайната закуска на един италианец най-често включва капучино и корнето – близък родственик на френския кроасан. Ако в този момент си задавате въпроса как може при толкова обилно хранене, италианците да си остават едни от най-слабите в Европа… кой знае. Ние също срещнахме затруднение с намирането на отговор. Направи ни впечатление обаче, че техните варианти на junk food храни са много по-малко солени от нашите, и не толкова разпространени. Къде точно е разковничето, можем само да гадаем.

Има две основни правила, които стриктно трябва да се спазват, ако решите да посетите някое кътче в Страната на ботуша – било то Рим или Риети. Правило номер 1: В Италия никога не може да изядете прекалено много паста, пица или сладолед. Правилно номер 2: В Италия никога не може да изпиете прекалено много вино или кафе. Затова – наслаждавайте се на живота! Dolce far niente!

Автор: Детелина Динева