На 26 май се навършват 101 години от героичната смърт на командира на 9-ти пехотен Пловдивски полк полковник Борис Дрангов, близо до кота 1050 в Завоя на река Черна.

Три села в границите на днешна България носят името на полковник Борис Дрангов – Дрангово, Петричко, Дрангово, Кърджалийско и Дрангово, Пловдивско.

Десетки улици в най-различни градове, пръснати по цялата страна, също носят името „Полковник Борис Дрангов”.

Прекръствани са неведнъж, с оглед на политическите събития, моментната конюнктура и прищевките на поредния „строител на съвременна България”. Така софийската улица „Полковник Дрангов” на три пъти става „Броненосеца Потьомкин” и на три пъти се връща паметта на легендарния български офицер. Поне до следващият опит.

Дрангови са скалите на Беласица, където войнишки нож е изписал през пролетта на 1916 г. „Аз служих при Дрангов!”

С Дрангов е свързано най-страшното войнишко признание „Има Дрангов – има хляб!”

Малко известно е, че в един и същи взвод във Военното училище в София през 1892 г. учат Дрангов, Гоце Делчев и Тефиков, помак от Родопите. На изпитите по стрелба, където Дрангов е носител на отличие, двамата с Гоце Делчев стрелят в мишената на Тефиков, за да не получи слаба оценка и да не бъде откомандирован от училището. По-късно Тефиков става юзбашия на полицията в Драма и води операцията по обкръжаването на четите в село Баница на 4 май 1903 г. В сражението загива Гоце Делчев – Ахил, апостола на свободата на българите от Македония и Одринско. Разказва го съвипускникът на Дрангов и Делчев, офицерът Стаматов.

Почти стогодишният през 1992 г. участник в Първата световна война Гарабед Печиян, сега покойник, разказваше, че запомнил Дрангов с грижата за войниците. Нощем обикалял спалните помещения и завивал войниците, сам пробвал от храната им, а когато закъсали за пари им услужвал, защото служили в неговото Скопие.

Офицерите и войниците от 9-ти пехотен Пловдивски полк разказват, че в края на май 1917 г., когато всички били покрусени от гибелта на командира си, а клепалата на селските църквички отмервали часовете на печал и болка, върху телените мрежи на загражденията открили съболезнователни писма от френските офицери.

Андро Лулчев разказва, че в началото на март 1917 г., когато завършва обучението на школниците от Скопската школа за запасни офицери, за около 20 протежета на щабни офицери, се обадили от Щаба на действащата армия и вместо на фронта им отредили служба в софийските канцеларии. Началникът на школата подполковник Борис Дрангов строил школниците и отделил тези, които нямало да воюват. Разговарял само с останалите, на които пожелал успешна и вярна служба. Протежираните до един отишли и поискали назначения в бойните полкове. Така повече от 700 запасни подпоручици заминали по фронтовете, разпрострели си от делтата на Дунав до планините на Албания.

Разказват за просълзените му очи, с които защитава командира на 1-ва бригада от 1-ва пехотна Софийска дивизия полковник Никола Желявски в спор с генерал с Стефан Тошев.

Легендите и разказите за Дрангов живеят повече от век след смъртта му.

Дрангов е педагог, командир, възпитател, войсководец, войвода в Македония в смутните дни на Илинден 1903 г. Книгата му „Помни войната” е смятана за български военен катехизис.

Бъдещият министър на войната генерал Никола Жеков ще напише на Дрангов на 28 декември 1912 г. от Мерхамлъ Паша : „Любезни Дрангов, Благодаря ви за сърдечния привет от брега на Мраморно море и за пожеланията ви за по-скорошното падане на Одрин. Удара беше тъй бърз и неочакван за противника, че надмина очакванията ни. Доблестните синове на Отечеството ни се показаха достойни за възвишения завършек на идеала ни за пример, на който живяхме и служихме, ще живеем и ще служим.”

Заради статията му „Не наливайте ново вино в стари мехове” е подведен под съдебна отговорност през 1914 г. Оправдателната присъда на Пловдивския военен съд става повод българските офицери да могат да пишат под истинските си имена във вестниците на България.

А военните постулати на Дрангов ще живеят докато има армия:

• „Две смърти няма, без една не може!”
• „Важно е не да живеем дълго, да живеем честно.”
• „Живота не се мери по дължина, по години, а по дела, по подвизи.”
• „Българският войник е създаден да бие и побеждава, а не да бъде бит и мачкан!”
• „Конете не разбират от патриотизъм, искат ечемик!”
• „Всеки началник да бъде глава, сиреч пример във всичко, което заставя да правят подчинените му.”

„За да живее България има належаща нужда от нравствени великани, а не от безмълвни и поцепени нравствени кастрати. За да побеждава България трябва да се води от възвишени характери, а не от безмълвни, роболепни самопоклонци. Ново вино не се налива в стари мехове/ Евангелие на Матея Глава 9:17/ Така е било, така е и така ще бъде и инак не може да бъде. Помнете дълбоката поука на почитания наш пустинник /Иван Рилски –б.р. /– Причина за изчезване на всяко държавно устройство е безгрижието в развалата. Помнете и усърдно и чисто метете стълбата само отгоре надолу!”

А иначе македонецът Дрангов кротко ще напише на корицата на книжката „Помни войната”, издадена в Скопската общинска печатница през 1916 г. своето символ верую:

„Бъде възторжен идеалист, честен до самопожертване, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм!”

След края на кампанията 1915 г. подполковник Дрангов е назначен за началник на Скопската школа за запасни подпоручици. През тази школа преминава духовният елит на България – бъдещи министри, офицери, генерали, лекари, писатели, инженери – Стойчо Мушанов, Чудомир, Крум Кюлявков, Йордан Бадев, Андро Лулчев. След малко повече от 20 години част от тях ще станат комунисти, други ще бъдат заклеймени като фашисти. През бурната есен на 1916 г. те са войниците на Дрангов, школниците, гордостта на Скопие.

През зимата на 1917 г. Дрангов поема командването на 9-ти пехотен пловдивски полк на нейно Царско Величество княгиня Клементина.

Като командир на полка загива на 26 май 1917 г. в Завоя на река Черна на Кота 1050.

Същата Кота 1050, близо до село Паралово, на която по ирония на съдбата на 23 март 1906 г. загива с цялата си дружина учителят по български език и литература в Битолската гимназия, войводата Георги Сугарев.

В дневника на Щаба на Действащата армия ще бъде записано „Слаб артилерийски обстрел в района на река Черна.”

По обяд Дрангов обядва с офицерите от полка. Напуска щабната землянка и обикаля позициите. Артилерийският обстрел на французите покрива разположението на 9-ти полк. въпреки призивите на младшите офицери да се прикрие, Дрангов продължава да обикаля в пълен ръст окопите, траншеите и блиндажите. Така както са го правили преди него Скобелев и Драгомиров. Същият генерал Драгомиров, командвал първата дивизия, слязла на Свищовския бряг по време на освободителната война. Драгомиров, с когото в продължение на години Дрангов води лична кореспонденция.

Един от френските снаряди, които обсипват позицията на 9-ти полк пада непосредствено до Дрангов. Подполковникът е ранен тежко. Шрапнел разкъсва крака му. По-късно се оказва, че е засегнал артерия. Ранена е и ръката му. Но Дрангов не губи съзнание. „Търпеж му е майката!” – обяснява той на полковите санитари. Командирът отказва всякаква извънредна грижа, която да го транспортира до дивизионния лазарет. „Каквото за всички войници, това и за мен...”- заявява Дрангов. Въпреки обезболяващите инжекции отпада бързо. Кръвозагубата е голяма. Последните думи на полковия командир са: ”Колко много исках още да служа на България...” Вечерта на 26 май 1917 г. Борис Дрангов умира. И както пише писателят Федя Чьорни или Щабскапитан Копейкин, осъден в последствие от Народния съд „...във всички бедни македонски църквици по линията на фронта, разпрострял се от Албанските планини до Беласица, отекнаха камбаните като предчувствие”.

Дрангов е погребан в родното му Скопие. Старите скопяни твърдят, че Скопие помни две погребения. Дранговото и това на Велимир Прелич, сръбския сатрап, зарекъл се да разплаче дете в майка, затова че е българче. Прелич го изпратили, за да са сигурни, че си е отишъл. Дрангов, защото всички го обичали...

През 1917 г. Борис Дрангов е погребан в двора на скопската църква „Св. Димитър”. Църквата най-тясно свързана с борбата за българската екзархия и самостоятелността на българската църква.

Гробът на Дрангов става мястото, което винаги посещават оцелелите му възпитаници от Скопската школа. След раняване, след отпуска, преди отпътуване за дома...

Години след това сърбите и сърбоманите изравят костите на полковника и ги преместват на градското гробище. На мястото на Дрангов е заровен монаха Доситей, заслужил за македонската църква. Гробът на Дрангов и днес е на скопските гробища Бутел. Там на една паметна плоча е написано Тома Дранго и Полковник Борис Дрангов. Всъщност те са братя. Добре поне, че Дранго не е Дрангович, както е било в началото.

През 1991 г. урна с пръст от двора на „Св. Димитър” бе погребана на Военния мемориал-костница в София.

При тези над 7 444 български офицери, загинали за свободата и обединението на България, начело на своите войници.

Същата тази България, пред която Дрангов така благоговееше..