Славят се с това, че никога не закъсняват за среща, с дворцовите си обноски, с безупречен стил и етикет. Всичко това обаче е вярно само за онези британци, родени преди 50-те години. За всички останали - и жители, и туристи, Лондон е типичният пример за превръщането на това демографско верую в абсолютен мит.
Дали защото е мегаполис - богат, развит и благосъстоятелен, или защото има стабилни международни връзки, той е сред столиците, в които животът тече на пълни обороти и без всякакви задръжки. Бях в Лондон, видях Лондон и въпреки всичките му пороци го обикнах, както омировата Лаодика се влюбва в сина на Тезей, пристигнал в Троя да иска хубавата Елена.
Лондон е лошото момче на европейския Запад, където живеят най-дивите футболни запалянковци, най-разголените момичета и най-големите парти животни. Макар комерсиализиран и забързан, той все още носи дъх на английски чай и традиционен "скоун" със заквасена сметана и сладко от малини. В случай, че още вярвате в традиционното пиене на чай между 15 и 17 часа - дори кореняците лондончани вече не се придържат към него.
Затова пък отбелязват, че това е единственото питие в менюто им, което върви без алкохол. В подкрепа на тези думи са и чашите с бяло и червено вино около 16 часа, които издайнически блесват от лъчите на слънцето по масичките на тротоарните кафенета.
"Наздраве за хубавото време", усмихва се рижава британка, усетила, че не съм оттук и съм за малко. За една седмица из улиците на Лондон разбрах, че той обича предизвикателното поведение, забързания ритъм и бохемските рапсодии.
Там можеш да излезеш с тежък кабаретен грим рано сутринта и да тръгнеш за работа, оставяйки минувачите да си блъскат главата какво по дяволите работиш. Подобно явление може да забележиш около автогарата "Виктория Коуч Стейшън", където пристигат автобусите от летище "Лутън" - момичетата с най-високите тънки и окаляни токчета да влачат тежки куфари по минижупи в 7.30 сутринта.
Там за първи път осъзнах, че позацапаните обувки всъщност са местният градски шик, а червеното червило е задължително преди първото кафе. Както и че мъжете изглеждат по-спретнати от дамите и обувките им винаги са лъснати.
Лондон е отворен за всякакви връзки, като палава блондинка с амбиции да влезе в обкръжението на Хефнър. В метрото може да видите жени да се целуват страстно, докато двойка мъже водят за ръка момченцето си. Никой не цъка с език, никой не се обръща след тях и не коментира "разпада на моралната пирамида".
Затова пък всеки те пита първо "Как си днес" със закачлива интонация, сякаш те сваля, преди да осъзнаеш, че това е тяхното "К'во става".Обслужването дори в най-миниатюрното заведение е 5 звезди и придружено с много комплименти и реверанси.
Фамилиарното поведение може би се дължи на това, че Лондон е бохем от сряда нататък. Не е грях да започнеш ежеседмичния си запой в средата на седмицата след работа. Можеш да продължиш на топло и сухо място до около 1 часа сутринта, когато ще чуеш бармана с татуировката да бие камбаната в буквалния смисъл.
В квартала Кемдън купонджиите трудно се озаптяват и там всяка кръчма си има камбанария, с чиито звук се бележи краят на купона. Има си и своя вярна армия, която отказва да премине в отстъпление и да се прибере по домовете.
Разбира се, на някои просто им се налага да си легнат след няколко претъркулвания по пода на кръчмата, но какво пък - затова са приятелите, които с охота ги придържат до изхода. По български недоумявам как успяват да се докарат до подобно състояние, когато се наливат предимно с нискоалкохолни коктейли. След това ми обясняват, че за 10 паунда получаваш два броя и така за 30 можеш спокойно да си завъртиш главата около оста й. Затова пък, когато купонът под навесите на бара приключи, оцелелите се качват на втория етаж на червения double decker автобус 24, който обслужва закъснелите граждани до 4 сутринта. Хубаво е, че дори с 20 пенса, останали в Oyster картата, шофьорът няма да те свали, а просто ще бъдеш на минус до следващото зареждане. А след третото й ползване за деня - курсът е безплатен.
За сметка на това, за 20 минути ще стигнеш от Кемдън до Уоруик уей и Пимлико над Темза, където се въртят стенд ъп комедии по малки кокетни барове, а дюнерджията на Денби Стрийт очаква до последно гладниците.
Ако все пак Пимлико е твърде спокоен за темпото ти, особено по това време на нощта, то Лестър Скуеър е на още десетина минути.
По пътя ще се презaреждаш с еуфоричните светлини на улиците до Трафалгар Скуеър, а поредната банда ученици ще се качат в приповдигнато настроение от площада на Биг Бен и ще озвучат автобус с парче от най-новия албум на Ед Шийрън.
Някъде в този момент ще се почувстваш на 18 и ще може и да решиш да не се прибираш. В този случай подновяваш купона в пъба Fridays до кино Odeon, в който всеки ден е петък. Десетки развеселени и гръмогласни британци с типичния си акцент ще те посрещнат с викове от входа, а след това с охота ще те привлекат за слушател на тяхната маса. А най-хубавото е, че ако не си размените контактите, никога повече няма да се срещенете отново.
Лондон е мястото, където можеш да срещнеш всеки и да го изгубиш завинаги. Противно на очакванията, създадени до тук, Лондон има своите прости правила и някои странни привички - не се пие по улиците, а дори бира не можеш да откриеш по малкото работещи будки. Затова и често може да видиш хора да надигат съмнителен хартиен плик, досущ като в гангстерските филми за гетата в Америка.
Но ако си бил в Лондон и си срещнал местната бохема, няма и за миг да повярваш на соковете им с марка Innocent (в пр. - "невинен"), от които един портокал с ореол ти напомня, че в бутилката няма алкохол до доказване на противното.
Вина не изпитват и тези, които си хвърлят боклука на улицата. Точно така - макар че ги застрашва колосална глоба, живущите в Лондон мятат наляво-надясно боклуци директно на улицата. Кошчета за отпадъци често липсват наоколо, а картонени чашки, бутилки и билетчета се разнасят от ветрове и забързани ритници из тротоара, така че особено нощем е нужно да си гледаш в краката.
Вече отърсени от потреса и привикнали със странните британски маниери, за които не пише в книгите, следва нещо важно - британците пресичат предимно на червено. Въпреки динамичния трафик и безобразно обърканите кръстовища, смелите островитяни тичат през платното, оглеждайки се първо в дясно, после в ляво. А огромните им табла, чиито бутон трябва да натиснеш, за да светне зелената светлина за пешеходците, стоят самотни, онемели и забравени.
Повечето от лондончаните маршируват смело и бързо напред, въоръжени с мобилни телефони, на които следят маршрута си с карти, защото дори самите британци не знаят наизуст маршрутите на метрото и спирките на автобусите си. Така че не ги питайте за упътване, защото ще получите най-учититив отказ за помощ.
Поради дългите разстояния, високите цени на градския транспорт и такситата, често среднощните лондонски гастроли завършват с най-хубавата закуска - Full English Breakfast. Затова не се учудвайте, ако видите младите момичета в оскъдно облекло, без сутиен и с отворени обувки в 7 сутринта - те най-вероятно въобще не са се прибирали.
Особено в почивните дни, постоянно живеещите в Лондон задължително закусват навън - за цената от 7 до 10 паунда - от Cafe Mignon в Уестминстър до My Old Dutch на High Holborn с най-добрите палачинки на всички времена.
Кафетериите са пълни, а пред някои се вие опашка, но вие потърсете задните им дворове - там сред тишина и миризма на прясна трева ще може да изпиете кафето си на спокойствие, завити с топло одеало.
Освен оборотно кафе за закуска, всеки британски квартал притежава и универсален дух.
Кенсингтън е забързан и ангажиращ с безкрайната си верига от магазини и бизнес сгради, докато Уестминстър е цветен от туристически нюанси - малки Charity Shops (магазини втора ръка) с винтидж уникати, множество апартаменти под наем и хотели, колела за отдаване срещу 2 паунда и разбира се - хранителни магазини. Там храната е в пенсове, а опашки на касите няма, защото се ползват машини за самообслужване.
През Уестминстър минават новодошлите в града, а Нотинг Хил остава бял и романтичен за влюбените двойки. Там кокетните къщички с цветни врати приветстват целувките по залез, а туристите, въоръжени с фотопарати търсят 280 Westbourne Park Road - синята врата, от която рошавата си глава подаваше самия Хю Грант във филма "Нотинг Хил".
Разочаровние за всички киномани остава малката книжарничка от лентата - светът на Уилям Тъкър (Хю Грант), в който внезапно влиза Ана Скот (Джулия Робъртс). Ако си я представяте кокетна, уютна и пълна с книги, сега е ред да разбия илюзиите ви. От романтичната връзка между Ана и Уилям е останал само един пожълтял плакат над вратата, който напомня, че някога тук се е вихрил любовен романс.
Вместо това в помещението двама мургави младежи са разпънали алуминиево фолио на табуретка и разкъсват с пръсти пиле на грил. Изглеждат изнервени от глад и жажда, разбирам по начина, по който ме гледат изпитателно и някак с нетърпение чакат да избера (най-накрая) няколко сувенира за близките си от емблематичната книжарничка. Плащам и тръгвам.
И макар да има риск за секунда да се почувстваш като на битака в Слънчев бряг, моментът, в който излезеш отново на тихите улички в Нотинг Хил и погледнеш на запад - ще видиш розово-оранжевата топла светлина на залязващото слънце и ще усетиш духа на Ана и Уилям. А след това обратно в метрото - с което може да стигнеш, където поискаш.
А ако случите на дъждовно време в Лондон, спомнете си крилатата фраза, че дори един лош ден в британската столица е по-добър от хубавите дни на други място.
Не случайно английския творец д-р Самюъл Джаксън обобщава - "Когато човек е уморен от Лондон, то той е уморен от света, защото в Лондон има всичко, което светът може да си позволи".
Източник: webcafe.bg
