На 9 ноември пада Берлинската стена. В момента, в който Гюнтер Шабовски съобщава новината, че ограниченията за излизане от ГДР падат, хиляди се втурват към стената, за да блъскат, рушат и къртят с голи ръце този грозен символ не толкова на комунизма, а на разделението, изолацията, ограничението. Най-вече на липсата на свобода. На шанса да бъдем заедно. Тогава най-голямата мечта била да можеш да прегърнеш човека, до теб, дори да не го познаваш.
Да му дадеш шанса да изживее мечтата си – каквото и да е тя – независимо от това, че е живял от другата страна, под режим, за който няма вина. Бетонната грозота, разделяща един народ на две, води до смъртта на 139 души, опитващи се да я пресекат. Това не бе просто една физическа бариера. Това бе монумент на всявания с години страх. Страх да поискаш свободата си. Страх да се бориш за нея. След като е разрушена на 9 ноември, 1989, нейните руини остават символ на надеждата и предупреждение за хората от бъдещето. Малко съобщение, изстъргано на нея казва: „Никой, освен нас, които го преживяхме, не знае истинското значение на тази стена. Това, което наистина ни плаши е колко лесно можем да изгубим свободата си”.
Точно на 9 ноември, но вече 2016 година, повече от 59 милиона американци гласуваха за Доналд Тръмп – бизнесменът, който за по-малко от час се превърна в най-обсъжданата тема, дори от хора, за които съм нямала представа, че въобще разбират нещо от политика, а камо ли от американска политика. И тук въпросът не е в толкова дали милиардерът ще спре глобалното затопляне, ще изгони всички мигранти или ще избие животни, които му пречат. Не е проблемът в това, което той, може би , ще направи. Проблемът е в това, което той обеща да направи. И в това, че милиони хора са повярвали в заканите му и са гласували за него именно заради тях. Заради омразата им. Заради желанието „Америка да бъде велика отново”, без чужденци, без афро-американци, без мексиканци. Заради обещанието за война срещу всички различни. Заради обещаната стена на границата с Мексико. Така сякаш бе положена поредната „тухла в стената”. Поредната, но не първата.
Ако преди години една от най-големите ценности беше смелостта да воюваме за свободата си, сега се учим как да я ограничаваме. И кои сме ние да критикуваме американците и техния избор, когато допускаме строежа на стена по нашата граница? Унгария ще издига стена по границата със Сърбия. Между другото, първо Испания, държава на уж свободолюбивия дух, се опита да спре с ограда бежанския поток. Великобритания поиска да издигне стена, макар и символична, чрез „Брекзита”. И е на път да успее, а след години да съжалява. Днес, хиляди бягат в търсене на нов живот. Ние им казваме: „Мястото ви не е тук”, без да разбираме, че стените не са разрешение. И не говоря за бетонните им изражения. Не те са страшни. Страшни са стените в мозъка ни, в съзнанието ни, в отношението ни срещу другите. Стените срещу различните, които издигаме все повече и все по-високи. Не искаме те да се омешват с нас. Делим се на „те” и „ние”. И „ние”, разбира се, сме по-добри. Та, иска ли питане?
Сигурно ако зависи от много хора, биха оградили София срещу всички други градове, за да се спре „провинциалния поток”. Дори все по-гигантските телефони, с огромни дисплеи са стени, които издигаме срещу другия, за да си спестим „малко излишен разговор” и, не дай се боже, неловка тишина. Кажете, има ли как да заживеем в малък, изолиран, затворен със стени свят, за да се спасим от всички, които ни дразнят или всичко, което ни напряга? И да бъдем най-сетне спокойни? Аз не харесвам примерно някои от съседите си, но не мога да издигна ограда пред вратата си, нали?
Потомък съм на албански бежанци, но не съм взела от баба ми и дядо ми нито религията, нито езика, нито вярванията и ценностите. Не се научих дори как се прави шкембе. И не съм по-различна от който и да е било до мен. И в същото време съм по-различна от всички вас. Вие всички сте по-различни от който и да е човек до вас, срещу вас или на 100 хиляди километра от вас. И не защото сме потомци на един или друг народ, не заради това, че един изповядва една религия или друга, или си пада по мъже или жени, или има матов цвят на кожата, или пък е бял като сирене – а просто защото сме хора. Никога не е била целта да си приличаме и да бъдем „от едно тесто”. Идеята е да бъдеш различен. Идеята е ти да бъдеш „другият”. Еднакви имаше „едно време” в Корекома. И дори тогава,скрити зад еднообразните грозни шушлекови якета, всеки един беше различен.
Кадрите от бутането на стената ще преминат дълбоко, дълбоко в графата „архив”. Кадрите от главорезкото, жестоко потушаване на бунта в Харманли също ще отидат в забвание. Войната между това кой е по-добър, кой е по-яростен, кой е по-гневен, кой мята по-силно камъните. Аз лично не си спомням кой каза репликата: „Най-добре е танковете да дойдат”. И не се срамувам от това. Някои уроци на историята не бива да се помнят. Защото ни карат да се срамуваме.
Аз не знам кога нещата се объркаха така. Но съм сигурна в едно – че години след нас ще се помнят онези, които са подали ръка, когато са имали силата и да ударят. „Another brick in the wall” на Пинк Флойд и „Wind of change”на Scorpions ще бъдат велики и след години. Което не важи за доста от хората, замесени в събитията, довели до създаването на тези песниНека днес не градим стени и огради, които нашите деца да се налагат да ритат и бутат след години.
