Разказ на Би Би Си за едно магическо, изоставено испанско село,публикувано във вестник Новини Лондон

Сърцето ми препускаше лудо, половин час, след като пристигнах. Посещавайки Синфороса Санчо и Хуан Мартин Коломбер – трябваше да го предположа. Това са последните обитатели на Ла Естрела – изоставено планинско селце в дивата пустош на Арагон, Испания. Докато ме оставяше, шофьорът на таксито Начо ме увери, че познавал добре района. Като дете, често играел тук, защото баба му и дядо му живеели в близко село.  Само на15 км от Ла Естрела, обаяетой се изгуби и трябваше да спре да пита за напътствия. „Само следвай пътеката”, го посъветваха. GPS-а тотално се отказа. Предположихме, че пътят все някъде стига и се надявахме, че това „все някъде” трябва да е моята дестинация. След кратка отбивка в дясно,забелязах една купчина къщи, някои от които нямаха покриви. „Ла Естрела” , заяви гордо шофьорът. С въздишка на облекчение слязох от колата в търсене на последните оцелели тук. „Закъсняхте с един ден”, каза ми звънлив глас, който се чу от далеч.​ Нямаше как да знаят ,че идвам, защото нямаше начин да се свържа с тях и да си направя среща. Тогава ми просветна. Вчера беше денят, в който се прекъсваше само за малко изолацията на Естрела, защото в района идват поклонници, които посещават местния храм.

„Здравей, Синфороза”, отговорих аз, защото само нея чувах. „Дойдох да те видя, не съм тук заради поклонението. Надявам се ,че не те безпокоя и можеш да ми отделиш малко време”, казах аз. Секунди по-късно, отнякъде изскочи и съпругът й Коломер, дърващ огромна марула в ръце. „Ела, тъкмо приготвяме салата”, повика ме той. Последван от няколо кучета, котки и странни кокошки, ние си проправихме път до пейките пред единствената постройка, намиращ се в добро състояние. „Ето къде живеем”, каза Санчо. „Собственост е на църквата и също така се грижим и за храма”. Историята на храма, наречен Вирджин де ла Естрела или Девицата със звездата – е смесица от история и легенди. Една от тях гласи, че овчар, изгубил се в гъстите гори наоколо, бил внезапно заслепен от силна светлина. Когато му се просветлило, видял образа на Дева Мария с бебето Христос в ръце, държаща светеща, огромна звезда. Обратно в близкото село Москеруела, той разказал за видението си. Много хора искали да го видят и те. Очевидно, всеки успял. Постепенно вярващите се установили тук и затова селото било наречено „Естрела” или „Звездата”. Скоро бил построен ипо-голям молитвен дом. В последната неделя на май вярващи се стичат тук, за да се поклонят.  Колпмер ни донесе кафе и веднага влезе в оживен разговор с Начо за земеделие, овцете на дядо му и селото, докато аз се обърнах към Санчо, за да чуя нейната история. „Ние сме родени и отгледани тук. По това време, това беше едно много живо село, с училище, две кръчми, магазини, учител, свещеник, всичко. Срещнахме се по време на танци в таверната и се оженихме в храма. Но тогава нещата започнаха да се съсипват. Никой не знаеше как да отглежда семейството си вече. Не можеше да се изкарват пари от фермерство. Нямаше работа и хората просто си тръгнаха. Разпадът запояна през 1950-та и до 80-та ние бяхме единствените останали. Трябваше да запитам логичния въпрос: „Защо останахте”? Санчо ме погледна със своя кристално чист, син поглед. „Това е нашият дом, нашата земя. Имаме къща, животни, градина, нашите корени са тук. Няма къде да отидем. „, каза тя. „Не ви ли става самотно? Толкова далеч от цивилизацията”, запитах. Санчо се разсмя : „Имаме един друг, а и пилигримите идват веднъж годишно. От време на време идват и други хора – като теб.”.

Санчо и Коломер нямат телевизия, нямат телефонна връзка, няма пощаджия , но отскоро има и течаща вода. Соларните планели са единственият начин да си зареждат хладилника и лампите. Прането се прави на ръка, по добрия стар начин. Топлят се на дърва. Забавлението идва само от едно малко радио. Имат един мобилен телефон, но не го използват, защото няма обхват. Веднъж в годината, те запалват малкия си Ленд Роувър, за да отидат до село, намиращо се на 20 км, за да си купят продукти и необходимите неща. „Винаги се радваме, когато се прибираме вкъщи, на чист въздух и свобода”, казва Санчо. Когато я попитах какво правят по цял ден, тя ме погледна със съжалението, че само роден в града човек може да попита такова нещо. На село винаги има работа. „Не знаеш ли, че работата на жената никога не свършва?, поклаща тя глава. „Чистя, готвя, мия, пера, храня животните. Имаме кокошки и зайци, малко овце и кози. Грижа се за храма. Нося на Дева Мария свежи цветя и чистя църквата. Хуан и аз, се грижим за нея”. Коломер се присъедини към разговора. „Аз се грижа за градината, земята, зеленчуците. Опитвам се да отглеждам и трюфели, напоследък. Имаше ги на дивите места, но сега почти са заличени”. След като свършва кафето, ние се разхождаме наоколо. Санчо изкарва голям ключ и отваря храма. Богато изрисуван и украсен със свежи цветя, храмът беше много по-красив, отколкото предполагхах. „Поддържам го в добра форма”, казва тя. „Жалко, че изпуснахте поклонението. Около 100 души дойдоха, имаше служба, след това хапнахме. Стояхме навън, имаше танци и песни, и много добро вино. Пилигримите донесоха много неща”, сподели жената. Влязохме и в къщата им, където стаите бяха простичко обзаведени. „Има място и за пилигримите, които не могат да се приберат в същия ден”, казва Коломер, правейки знака за пийване. Той също така гордо показва две бани и тоалетна, наскорошно подобрение, което той е направил.  „Бихте ли съжалил, ако се сложи край на това усамотение”, искам да знам аз. Коломер ми се усмихва. „Животът, такъв какъвто го обичаме, няма скоро да свърши”, отговаря ми той. „Достъпът до Ла Естрела е труден, няма какво да се прави, няма забавление. Ние сме на по 80. Живеем ден за ден”.