Започнахме да си задаваме такива въпроси. Поводът бяха многохилядните протести в Румъния след трагичния инцидент в нощен клуб в Букурещ, при който по последни данни загиналите са 39, а пострадалите над 100, и последвалата оставка на премиера Виктор Понта. Който пък е разследван по няколко дела.
"Защо не сме като румънците?" и "Кога ще ги стигнем?" - задаваме си ги, макар повечето от нас отлично да знаем отговорите.
Всъщност хората в Румъния в момента настояват за тотално изриване на политическата система, която според тях е прогнила и дълбоко корумпирана в своята същност. Искат дори сваляне на румънския патриарх, който отказа да отслужи заупокойна литургия на мястото на инцидента. Пожарът в нощния клуб бе просто искрата, която запали огъня.
И, забележете, всичко това се случва на фона на сериозните икономически успехи, които постига правителството на Виктор Понта откакто дойде на власт през 2012 г. Когато у нас Симеон Дянков още ни залъгваше с постните си пици, а Бойко Борисов режеше по 10 ленти на ден, Понта извади успешно румънската държава от икономическата криза. Данните са красноречиви - икономическият растеж през 2014 г. бе 2.9%, а за тази година според прогнозните данни на ЕК се очаква да е над 2.7%. Към май 2015 г. безработицата в страната спадна до 5.12% и е два пъти по-ниска от безработицата в България. ДДС бе намален на 9% за някои продукти и това раздвижи чувствително вътрешното търсене. Минималната заплата стана 1100 леи (при 800 леи през 2012 г.), дефицитът намаля от 5,5% от БВП на 1.5% от БВП.
И все пак, защо румънците излязоха на улицата? При всички тези успехи. Отговорът може би се крие в едни малки детайли, които трудно забелязваме. Имам наблюдения върху северните ни съседи и мога да кажа, че съществува една много съществена разлика между нас и тях. Румънците, за разлика от нас, имат чувство за държавност. Не са го изгубили дори по време на режима на Николае Чаушеску, който бе може би най-мракобесният в Източна Европа.
Във времето, когато ние с лека ръка разрушавахме селското си стопанство и приватизирахме набързо индустрията си, подарявайки я за жълти стотинки на хора, които никога през живота си не са делили сламата на две магарета, румънците подхождаха много по-внимателно. При тях раздържавяването бе изключително умно - търсеха се преди всичко стратегически инвеститори и максимален ефект за хазната, за икономиката и за обществото. Докато при нас Баневци, Герговци, Маджовци, Маргини и не знам какви си герои се упражняваха с новите си придобивки и на практика ги разпиляха, в Румъния влязоха сериозни световни компании. Затова не беше никак чудно, че още в средата на управлението на кабинета "Костов" румънците ни отнесоха като гларус мазна баничка.
Северните ни съседи, които преди 26 години показно разстреляха диктатора Чаушеску и съпругата му Елена, давайки 1104 жертви по време на революцията, не стигнаха дотам, че да разбият службите си за сигурност, както направихме ние. Напротив, укрепиха ги и това изигра много важна роля в процеса на раздържавяване. Службите играят съществена роля и днес, защото успехите на Румъния в борбата с корупцията по високите етажи на властта и десетките арести и ефективни присъди на министри, депутати, кметове, шефове на агенции и дори на един премиер - Адриан Нъстасе, не се дължат само на усилията преди десетина години на тогавашния правосъден министър Моника Маковей. Тя безспорно бе катализаторът, който обърна хода на борбата с корупцията със създаването на независимата Националната агенция за борба с корупцията. Но службите за сигурност бяха основният инструмент, чрез който всичко това можеше да стане реалност.
У нас е излишно да говорим за опитите за правосъдна реформа и за борба с корупцията, както и за състоянието на службите за сигурност и на полицията. У нас не можем да се оправим с един Делян Пеевски, който продължава да е ортак с властта, камо ли да мислим за такива фундаментални неща. И не случайно самата Моника Маковей ни го каза в прав текст преди няколко месеца: "Борисов ви лъже за борбата с корупцията, политиците ви нямат интерес да се борят с нея".
Разликите ни с румънците, разбира се, не се изчерпват само с това. С тях би трябвало да сме много близки, защото сме свързани от векове, дели ни една река, но се оказва, че тази граница става все по-широка.
Румънците, за разлика от нас, са сравнително млада в исторически аспект нация. Оформила се е окончателно преди около 150 години. Дотогава са пишели на кирилица, а богослужението им е било на църковнославянски език. Днес са амбицирани да се докажат като проспериращ народ, въпреки нелекото си наследство от тоталитарния режим, много по-тежко от нашето впрочем. И пак, за разлика от нас, там няма разделение по оста русофоби-русофили или американофоби-американофили. Румънците имат самочувствието на европейци, в пълния смисъл на тази дума. Освен това самоусещането им като народ е твърде силно, за да скъсат онези невидими нишки, които правят една голяма група от хора общество. Отношението им към огромната диаспора в чужбина също е коренно различно от нашето, а емигрантските им общности са много задружни.
Днес те са по площадите, защото искат нова политическа система. Те отдавна са надмогнали нашенския битовизъм и страх за хляба, не търпят местни олигарси и партийни онбашии, които да определят живота им. Не искат да заменят Туй с Онуй или да докарат на власт поредната Мутра. Не можеш да ги впечатлиш с бабаитлък или с рязане на ленти. Все по-трудно ще е да купиш гласа им за 20 или за 50 лева.
Те са свободни хора.
