В далечната 2002г., тъкмо завърших медицина, разбрах че набират желащи за работа в Англия. Бях вече подала молби за работа в две болници, но докато чаках отговора, разбрах от колеги, че заплатите са ужасно малки и затова реших да кандидатствам и за Англия.

Върнах се в Силистра от където съм родом и лятото записах курс по английски за четири месеца. После ме извикаха на интервю и започнах подготовката на нужните документи, после среща в посолството и така през 2003г. точно една година по-късно стъпих на лондонското летище. Бяха ме одобрили за работа в дом за стари хора с работен договор.

На летището не ме посрещна никой и се наложи да намеря работното си място сама. А знаете Лондон не е Силистра, тук не познаваш никого, такситата са скъпи, а разстоянията са огромни.

Половин месец от престоя си в чуждата държава работех и живеех в приземния етаж в този дом за стари хора. Тъгувах за семейството си и малката си дъщеричка. На петнайстия ми работен ден ме изпратиха на ново работно място, в нова компания. Заминах на север, в малко градче в бизост до град Йорк. Така се озовах в Данингтон. Посрещнаха ме на автогарата и веднага постъпих на работа в дом за млади хора с умствено увреждане.

В екипът имаше 24 сестри, като половината бяха чужденки, а 4-ри се оказаха от България. Отнасяха се добре с мен, като не отдавах никакво внимание на подхвърлянията, къде е България и това не е ли в Африка…трудно обаче се примирявах, хора с по – ниско образование да стоят по-горе в управлението от мен.

Плащаха ни най-ниската надница от по 4,80 лири на ден, но след няколко месеца получихме повишение на 5,30 лири. За да получа по-висока заплата трябваше да мина крус и да получа по-висото ниво NVQ 2. Реших да уча, да се наложа и да получа по-високо заплащане. Завърших местният колеж, и преминах през всички нужни обучения поне по сто пъти за дванайсетте години, в които работих в този социален дом.

Не работих като лекар, не се развивах в професията, но обикнах работата си, още повече, че тя ми даде възможност да помагам на мама и татко в България и дам подходящ старт на дъщеря си. За всичките емигрантски години, успях да се прибера само няколко пъти и добре че го има скайп, да следя дъщерята “изкъсо” по “жицата”. След дванайсет години работа в чужбина, реших, че ми стига и си купих билет да се завърна в бащиния дом в малката Силистра. Какво щях да правя там, още не знаех, но трябваше първо да събера парченцата от сърцето си разядено от болка и сълзи и стотици безсънни нощи…

Когато си тръгнах от работа, всички плакаха с мен и англичани и чужденци, дори управителката на дома. Направиха парти за мен и всички ме прегръщаха и ми споделяха, че губят ценен колега и приятел.

 От една година съм си у дома. Със спечеленото купих свой дом за мен и дъщеря ми. Изпратих я да учи в желаната от нея специалност. Продължавам да подкрепям майка и татко. Работя на постоянен договор в силистренската болница. Имам си пациенти, добри колеги и бих искала тук да си бях през цялото време, но за съжаление с малките заплати едвам успявам да свържа двата края с дъщеря студентка. Добре че имам някой лев настрана от емигранството иначе отово щях да стягам багажа.

Хубаво е в България – красота, роден дом, всичко което обичам е тук, но нито законите ни като закони, нито има бъдеще за децата ни.

Не минава и ден, в който някой колега да не ме попита как е в Англия, има ли работни визи, колко струват и дали мога да им помогна да заминат. В началото много се дразнех, защото си мислех, че вярват, че парите по дърветата растат, но с течението на времето разбирам, че те от нищетата искат да избягат, от престоялото, но липсата на развитие, от липсата на бъдеще за децата им.

Онзи ден заминаха четирима колеги, двама медици и две сестри. Единият за Белгия, другият за Англия, а сестрите за Австрия. Казах им, че няма нищо по-хубаво от родния дом, от красотата на Добруджа, но едната ми колежка със сълзи в очите ми отговори: “Може от България по-хубава да няма, но само с красота не се живее. Искам бъдеще за детето ми”.

Автор: Олга Антова | News365.eu