Днес България отбелязва 140-годишнината от гибелта на Христо Ботев и неговата чета. По този повод в 12:00 ч. на обяд в цялата страна ще прозвучат сирените в знак на почит към подвига на загиналите борци за свободата на родината ни. Воят им ще продължи 2 минути.

За пръв път празникът се отбелязва във Враца и Пловдив през 1884 г. Официално от 1901 г. денят се чества на връх Вола. На 2 юни 1948 г. точно в 12:00 ч. на обяд е даден първият сигнал за едноминутно мълчание. 

В цялата страна за днес са организирани различни прояви в чест на поета и революционер Христо Ботев. Годишнината от смъртта му беше отбелязана във Враца още снощи с тържествен митинг-заря. Днес пред паметника му ще бъдат положени цветя.

Откъси от стихове на Ботев ще бъдат прожектирани на стената на читалището в родния му Калофер. Местни свещеници ще отслужат панахида на площада в памет на всички герои, загинали за свободата на България.

В София ученици ще спазят новата си традиция да четат в метрото произведения на Христо Ботев.

Поклон!

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по–силно тече!

Жътва е сега... Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица,

и вълк му кротко раната ближи;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже, –

и той я гледа, – мила, зесмена!

"Кажи ми, сестро де – Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, –

аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, –

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, –

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли – пече!