- Пристигнах в Лондон, за да специализирам режисура тук. Никога не съм си представял, че ще остана и затова не намирах идването ми на Острова за емигриране. Но явно съдбата си е намислила друга работа и ето - вече четвърта година съм тук. Личното предизвикателство бе да оставя професионалното да надделее. Оставих близките си, приятелите и работата си в телевизията в България, за да се впусна в изцяло нова среда и да започна от нулата. Впоследсвие се оказа, че не е съвсем така, защото връзката ми с родината дори стана по-силна, а работата ми като кореспондент откри изключителни перспективи. Научих се, че винаги трябва да рискувам. Сега се чувствам като Александър Македонски – светът ми изглежда все по-малък.

 

 

 

- Да, всеки път, когато съм чувствал пренебрежително отношение към мен за това, че съм българин. Българите тук знаем добре как гледат на нас масата британци и каква медийна пропаганда се изливаше върху реномето ни последните години тук. Това ме дразни много, а се среща почти навсякъде в ежедневието ни. С времето обаче това усещане намалява. Ако човек се запознае с историята на Британската империя, ще намери много от причините това да е така днес. Освен исторически обаче, причините са и в самите нас. Големият процент от българите на Острова не говорят добре английски и трудно се интегрират в културата и живота във Великобритания. Малцина са емигрантите със сериозно образование, бизнес качества и отворен дух към новото и различното. Вярно е, че Лондон се е превърнал в един голям пансион за бежанци, но защо трябва имиджът на българската общност да се свързва най-често със сферата на строителството и почистването. Това ни е най-трудното на нас, българите - да преглътнем, че за повечето ни беди сами сме си виновни. Аз обаче съм оптимист заради българските студенти тук. След десетина години името българин ще е нашата гордост във Великобритания.

 

 

- Тъй като не мога да сложа лесно всички под един знаменател и впечатленията ми наистина са разнородни, ще ти кажа какви бяха очакванията ми за българското общество преди да дойда тук. Очаквах, че българите тук са много единни, много европеизирани, със западни обноски и култивиран манталитет. Не смятах, че си позволяват както в България да носят анцузи, когато отиват на кино или концерт. Не мислех, че би им хрумнало да замразяват капачки от бира, с които да платят тока, вместо монети от един паунд. Най-малкото си представях да видя наши цигани да просят в центъра на Лондон и да са превърнали, заедно с румънските им съмишленици, градинката пред Marble Arch в катун. За толкова много неща останах разочарован тук. Преглътнах първоначалния шок и след това разбрах, че на Острова е пълно с български училища, където децата учат за Левски и Вазов. Срещнах млади хора, които прекарваха всяка една открадната минутка, за да играят народни танци и обичат с цялото си сърце България. Има светлина в тунела, защото десетки български художници и писатели работят тук и получават награди от британски асоциации. Българската общност тук има своя каймак, има своите творци, интелектуаци и таланливи бъдещи банкери и мениджъри. Предизвикателството обаче остава същото като в България: да се намали това разслоение на класите, да бъдем по-сплотени и да пазим идентичността си от асимилация. Колкото и да ме разубеждават, продължавам да вярвам, че в надписа на Народното събрание в София има истина и смисъл.

 

 

 

- Очаквам голяма активност от по-интелигентните хора и хората, на които наистина им пука за България. В същото време мисля, че големият процент от работещите българите на Острова няма да си мръднат и пръста да отидат до урните. Проблемът е, че те просто са обезверени и нямат никакво доверие на българските институции и политически фигури. Българите тук, както и българите в Родината, не разпознават себе си като суверен, а като шепа наивници, които отново ще бъдат използвани и излъгани от мафията. Създала се е една масова недоверчивост и апатия в повечето ни сънародници, която е достигнала до такава степен, че се предава дори и на по-младите поколения като зараза. Българите не разбират реално какво удобство им се предлага с електронното гласуване, а си казват: “И кво, те ще го хакнат интернета и никаква файда от цялата работа!” Това не е така. Трябва да стане ясно, че електронното гласуване е опция на нормалното гласуване с цел улеснение. То се прави чрез многократно защитен компютърен софтуер и се поддържа от специалисти и инжинери. Също така с електронно гласуване се дава шанс за по-голяма избирателна активност, която очертава и по-ясна картина на волята на народа. Не по-малко важно е, че по този начин и ние - българите зад граница, ще можем да участваме адекватно и равноправно на избори, а така ще можем да си оправим “кочинката” и един ден да се завърнем там по-уверени. Не искам да прозвучи агитационно, но ще се радвам колкото се може повече българи да подкрепят електронното гласуване.

 

 

- От няколко седмици работя по документален филм за живота на двама братя българи, които живят в Лондон и са на диаметрално противоположни позиции за България. Ще бъде разказ за борбата между обичта и омразата, бита и парите, спомените и достойнството. Не мога да издам повече подробности, защото и аз самия още не знам какво ще се случи до края на снимките. Интересно е да бъдеш филммейкър във Великобритания. Аз винаги търся мостовете между двата свята и двете много различни култури в моята работа. Винаги гледам да стъпвам на раменете на Алеко или на Йовков, когато се захвана с поредната българска история на Острова. Намирам за удвително колко устойчива е българската душевност, колко непреходни са нашите навици и порядки, а всичко това, постлано на английска земя, създава неповторими контрасти и герои. За мен бягането след бай Ганьо е символ на българската журналистика и документалистика. Колкото и много колеги да се опитват да се измъкнат от тези коловози, не могат. На нас ни е завещано от Чудомир, Радой Ралин и Хайтов да работим с проблемите на българите по света и у нас.

 

 

 

- Двете места са доста различни по своему за правенето на журналистика и работа в медия. Свободата на словото у нас е често пъти потъпквана, много печатни медии служат като гръб на партийни интереси или бизнес структури. Редица журналисти са на заплата при политически лидери или чуждестранни посолства. Във Великобритания ситуацията е по- цвете за мирисане, но пък тук е трудно да пробиеш и да бъдеш припознаван като професионалист. Много зависи точно какъв тип журналистика искаш да правиш. България за мен е много по-благоприятна среда за работа по социални, етнически и културни теми. Страната ни е изпъстрена с какви ли не герои и истории – от затворници и рецидивисти-кандидати за общински съветници, през обикновени писатели, станали депутати, но с все същата страст към наркотиците, до овчари, бленуващи за “България на три морета” и “Македония е българска”. Така че няма еднозначен отговор - и България и Великобритания могат да бъдат страхотни и същевременно отчайващи терени за медийна работа. Между другото Македония е дори по-отчайващ терен (намига).

 

 

- Една от най-интересните черти на този град, предполагам и на много други, е смесицата на стотици националности в една компактна територия. Това е символът на истинска демокрация и обич към човека. Обичам да паркирам колата си край полската църква в моя квартал в неделя, след което да пазарувам риба от гръцкия магазин, да си избера плодове от моите турски комшии, а на другия ден да отида на работа и в метрото да има само индийци и да отида на оперативката на моя шеф от Южна Африка с шотландска кръв и австралийски акцент. Това е може би най-големият плюс на Лондон. Средата тук някак успява да те облагороди, да те направи по-търпелив и общителен с всяка една раса и общност. Към такава труднопостижима хармония трябва да се стреми и българското общество. Не можем вечно да се делим, затваряме в себе си и да очакваме, че ще дойдат бежанците, ще ни изтребят и ще наложат шериат. Искам ако е възможно всеки един българин под строй да дойде за един месец в Лондон, да поживее и да запомни тези ценности тук. Това е чудесна предпоставка за един нов Ренесанс, от който се нуждае България.

 

 

- Родителите ми са музиканти и учители. Израснах в прекрасна креативна и творческа среда, чийто плодове бера днес. Често се връщам към спомените, когато заспивах на задната седалка на един бял москвич след операта в четвъртък вечер. В моето семейство се пее и свири, българският фолклор и история е на пиедестал. Всъщност ако не се бях захванал да се занимавам с журналистика и документално кино, щях да съм един много вярващ си музикант. Дори и сега обичам музиката много повече от киното или операторското майсторство.

 

 

 

- Още с кацането започвам да търся разликите в напредъка в България. Стоейки отвън успявам доста бистро да виждам накъде върви страната ни и развитието на обществото и правя сравнения с предишни пъти. Това качество просто няма как да се роди у хората, които си живеят там. Промените, колкото и да са бавни, са видими. Къде закърпена дупка, къде нов цех за производство на лютеница, къде някоя нова театрална постановка. Все неща, които радват окото. Толкова е колоритна България. Къде другаде след тежък творчески ден, можеш да седнеш в кварталната кръчма и да видиш, че в менюто на английски “Език в масло” е преведено “ Language in butter” (смее се).