Събитията в Литва бяха първата пролетна птичка-предвестник на разпадането на СССР и дадоха изначален тласък за верига от последващи процеси в и без това разклатената съветска сфера на влияние.

В онзи мартенски ден новоизбраният Върховен съвет на Литовската съветска социалистическа република се преименува на „Върховен съвет на република Литва" и обяви независимостта на страната от СССР. А още по-точно – обяви възстановяването на независимата литовска държава - близо 50 години след нейното окупиране и анексиране от Сталин.

Официалното отделяне от Съветския съюз се случи чак на 25 декември 1991, но въпреки това тъкмо онзи мартенски ден на 1990 необратимо предреши бъдещето на страната. Особено като имаме предвид, че дори литовските комунисти гласуваха „за" и по този начин фактически се отказаха от властта си, а с това за пръв път свалиха от власт и кремълските господари в една от 15-те съветски републики. През май по същия път поеха и другите две Балтийски републики – Латвия и Естония.

Шок за системата

За съветския партиен ръководител Михаил Горбачов новините от Вилнюс бяха истински шок и тежък удар. Той тъкмо се готвеше за участие в Конгреса на народните депутати, супер-парламента на СССР, който трябваше да го избере (в отсъствието на други кандидати) за пръв президент на Съветския съюз.

Витаутас Ландсбергис, който същия ден беше избран за председател на парламента и за държавен глава на Литва, разказва в интервю за ДВ: „Бързахме да възстановим независимостта си още преди избирането на Горбачов. Защото в качеството си на президент той щеше да има повече правомощия да дръпне юздите на „непокорните" литовци. Искахме да поставим съветското ръководство пред свършен факт."

Както и сториха. Парламентът за 30 минути върна към живот литовската конституция от 1938 година, а с това си отвори пътя към приемането на временна конституция за преходния период.

Горбачов, който беше избран за съветски президент на 15 март, наложи на Литва икономическа блокада, но това не постави Вилнюс на колене. Московският натиск достигна връхната си точка, когато на 13 януари 1991 година войници от тамошния гарнизон на Съветската армия се опитаха да щурмуват телевизионната кула във Вилнюс и да поставят града под свой контрол. Убити бяха тринайсет литовци, но новото правителство на страната оцеля и в крайна сметка успя да удържи контрола. Малко по-късно то беше признато и от Русия под ръководството на президента Борис Елцин.

Реабилитация на съветското минало

Владимир Путин няма да изпрати поздравителна телеграма до Вилнюс по повод 30-годишния юбилей. Особено след като анексира Крим той полага всички възможни усилия, за да реабилитира съветската история и дори да заличи най-мрачните периоди в нея.

В рамките на този свой ревизионистичен поход Путин включи в новата конституция един параграф, който ще превърне Русия в официален наследник на СССР. Нещо повече, друг член на конституцията задължава държавата да се бори срещу всякакви „изкривявания" на историята – с този евфемизъм се имат предвид всички опити да се постави под въпрос славата на Русия и особено на Съветския съюз.

Кремъл с всички сили се опитва да наложи своето тълкуване на Втората Световна Война и последствията от нея. Той въвежда на въоръжение стария съветски пропаганден разказ, според който присъединяването на Литва, Латвия и Естония към СССР е било доброволно, а не анексия. Освен това Москва описва всички литовци като нацистки колаборатори, а партизаните, които до края на 1950-те години се бореха срещу съветската окупация, нарича „бандити" и „убийци на евреи". Днешните Балтийски републики са дамгосани като „русофобски лакеи на НАТО".

Точно както постъпи по време на събитята на киевския площад Майдна, днес пропагандната машина на Путин се опитва да представи случилото се във Вилнюс през март 1990 като „националистически преврат", подкрепян от вечния „виновник за всички злини" – Съединените американски щати.

Днешното руско ръководство игнорира не само факта, че литовците просто искаха да напуснат СССР, но и важното обстоятелство, че го направиха законно и в съответствие с конституцията – а не чрез „преврат", „бунт" или „сепаратизъм". Това уточнение е изключително важно. Режимът на Путин не само използва съветската империална носталгия, за да циментира антизападните нагласи като доминираща идеология в съвременна Русия, но и се опитва да попречи на руското общество да вземе в свои ръце собствената си съдба.

Събитията във Вилнюс от 1990 (точно както и тези в Киев през 2014) са важни, но и много плашещи за Кремъл, защото демонстрират как точно могат да се случат нещата, макар и по два различни начина.

А днешните московски управници не желаят повече първи пролетни птички и отчаяно се опитат да предотвратят появата им и на други места.

Информация: DW

Автор Константин Егерт

VBM