България около Освобождението не е имало никаква законова и правова норма за благотворителността. Първите дарения, които са правени, идват от Румъния, Турция и Австро-Унгария. Направени са от българи, които са живеели там, и те са първите дарители“. Това разказа писателят Димитър Райчев, който е главният автор на изложбата „Дарителите“. Мимо, както го наричат всички, притежава една от най-големите частни библиотеки и енциклопедични знания върху миналото на града.
Големите фондации някога са имали статут на юридически лица, което е било изключително важно в онова време, защото работата е вървяла по отоманския граждански законник и по църковното и обичайното право. Малко по-късно различни правителства по различен начин започват да третират всевъзможни закони и укази, тъй като са искали да изгладят нещата.
Най-напред пред 1889 г. Стефан Стамболов вкарва един закон, в който наследниците вече не получават това, което им се полага по кръвна линия, а по желанието на завещателя. Впоследствие всички дарителски кампании полека се организират, откриват се фондации. Законът приема, че въпреки че фондовете са частни, те са в полза на обществото. Това се случва през 20-те години и правителствата започват да дават и отчет за тези, които даряват.
„Дарението е много интересно нещо, защото този, който взима, получава задължение. Всичко това, което е дарено, трябва да се управлява, и то много точно, допълни Райчев“.
Той даде пример с Димитър П. Кудоглу, който е купил хотел „Цар Симеон“. Намирал се е в югоизточния ъгъл на сегашната Централна поща. Кудоглу купува хотела през 1926 г. и на следващата година го прави Дом на благотворителността и народното здраве.
За да може да се издържа, така, както и всички останали фондации от онова време само от лихвите, той купува и два тютюневи склада за 15 млн. Тези същите складове изгоряха преди три години.
От лихвите на складовете всъщност са се издържали домът и болницата.
Държавата е контролирала финансите
на фондациите, а след преврата от 19 май 1934 г. властта се опитва да сложи и политическа ръка върху фондациите и да разпределя даренията.
Десет години след това нещата коренно се променят. През 1946 г. принуждават фондациите да си купят облигации на Заема на свободата и по този начин паричните им средства свършват. Пет години по-късно пък излиза един указ, в който се нарежда всички фондации да предадат средствата си на градските народни съвети.
Парите вече са се разпределяли от министъра на народното здраве и на социалните грижи. И по този начин през ноември 1951 г. в рамките на 3 месеца приключва цялата дарителска дейност, която датира много преди Освобождението, посочва Райчев.
Например дарителската дружина в Букурещ под егидата на братята Евлоги и Христо Георгиеви е основана през 1862 г. Тя събира огромни средства за подпомагане на бедни граждани и на студенти, които учат в Австро-Унгария, в Русия, в Чехия.
Дарителство съществува и след 1944 г. Има Златна книга на дарителите. Пари активно започват да се събират някъде от средата на 70-те години, когато започва да се строят НДК и паметникът "1300 години България", който сега бутат.
Накратко - след 1944 г. държавата поема всичките тези социални грижи за хората и няма кой какво да дари. Не могат да се правят училища, не могат да се правят сиропиталища, няма кой да ги прави освен държавата, тъй като тя е поела този ангажимент, заключи писателят.
източник:в. "Марица"
