Огледайте се по света. Кои са най-големите потенциални заплахи? Стратезите се тревожат за растящия авторитаризъм в Китай, за беззаконието в Русия и за възможността от нови войни в Близкия Изток или на Корейския полуостров. Икономистите подчертават опасността от търговска война. Юристите посочват отхвърлянето на междунаордните договори от администрацията на Доналд Тръмп. Еколозите, както и нарастващ брой избиратели, изтъкват изключителната важност на климатичните промени.
Много малко хора днес могат честно да кажат, че Германия, или движението за по-силна европейска интеграция, са най-голямата заплаха, дори за Великобритания. Тази гледна точка обаче бе разпространена в Обединеното кралство преди 30 години. Всъщност тя положи интелектуалните и емоционалните основи за отхвърлянето на ЕС, чиято кулминация бе гласуването за Brexit през 2016 г., пише Гидеон Рахман за Financial Times. Обединението на Германия след падането на Берлинската стена през 1989 г., създаването на единната валута и разговорите за политически съюз в Европа бяха дълбок шок за Великобритания под управлението на Консервативната партия в началото на 90-те, събуждайки старите страхове от германската мощ.
Маргарет Тачър, която по това време беше премиер, проведе семинар с видни историци, които разсъждаваха за историческата самоувереност, агресивност и егоцентризъм на Германия. Никълъс Ридли, член на кабинета на Тачър, трябваше да подаде оставка, след като сравни канцлера Хелмут Кол с Адолф Хитлер.
Хората, които оглавиха движението за Brexit – Борис Джонсън, Найджъл Фараж и Майкъл Гоув – тогава навлизаха в публичния живот и бяха оформени от атмосферата на онова време.
Назначен за чуждестранен кореспондент в Брюксел през 1989 г., Джонсън подклаждаше страха на консерваторите от „федерална Европа”. Тридесет години по-късно обаче страховете от империалистична Европа, водена от реваншистка Германия, изглеждат абсурдни. Понастоящем Германия е често критикувана от западните си съюзници за своя пацифизъм. Страната упорито се съпротивлява на исканията на Брюксел и Париж за по-дълбок икономически съюз.
След като страховете от германската агресия бяха захвърлени в учебниците по история, където им е мястото, претенциите на Brexit за релевантност сега се основават на мотото „Глобална Великобритания”. Аргументът е, че ЕС представлява все по-малка част от глобалната икономика. Истинският растеж се случва в Азия и други развиващи се пазари.
Според защитниците на тази теза е логично Великобритания да се откъсне от Европа, за да преследва глобалните възможности. Отново обаче анализът е остарял. Перспективите за „Глобална Великобритания” са базирани на поредица от оптимистични допускания за света, които бяха валидни през 90-те и малко по-късно, но не са приложими днес.
Глобална Великобритания предполага свят, който се движи в посока свободна търговия, а не против нея; свят, в който международните финанси уверено се разширяват; свят, в който САЩ са опората на Запада с неотменим ангажимент към НАТО; свят, в който Русия си е налегнала парцалите, а Китай е просто обещаващ развиващ се пазар, а не надигаща се суперсила.
Нищо от това вече не е вярно. Вместо това Великобритания се изправя срещу свят, в който международните правила се разпадат под натиска на подновеното съперничество между великите сили и възхода на протекционизма в САЩ. Времето е изключително опасно за начало на проекта „Глобална Великобритания”. Нищо не илюстрира толкова добре този проблем, колкото настояването на привържениците на Brexit, че излизане от ЕС без сделка е напълно осъществимо, защото Великобритания просто може да търгува по правилата на Световната търговска организация (СТО). Дори организацията да беше в перфектна форма, това би било съмнително, тъй като правилата на СТО също водят до високи мита върху колите и храните, както и до обременяваща бюрокрация.
Както се оказва обаче СТО има сериозни неприятности, тъй като САЩ умишлено саботират механизма за уреждане на спорове на организацията, като част от атаките на Тръмп към глобалната търговска система. С ожесточаването на търговската война между САЩ и Китай напрежението върху СТО само ще се усилва.
Американските мита и ограниченията върху технологичния износ за Китай, съчетани с ответните мерки на Пекин, увеличават шансовете светът да се придвижи към търговска система, изградена около съперничещи си блокове. Тези блокове е напълно възможно да се обградят от стени от високи мита и да ограничат технологичните трансфери към останалия свят.
Това обуславя сегашното време като най-лошото за Обединеното кралство да обмисля излизане от търговското споразумение с предпочитания си партньор – ЕС. Ако Борис Джонсън наистина стане премиер по-късно през лятото, той бързо ще трябва да се фокусира върху тези реални заплахи пред съвременна Великобритания, а не върху имагинерните, за чието изфабрикуване той помогна преди 30 години.
С почти всички съвременни заплахи – от надигаща се Русия, през климатичните промени, до търговските войни – Велкобритания би се справила по-лесно, ако използва колективната сила на ЕС.
Абсурдно е, че топ приоритетът на Джонсън би бил напускането на ЕС. Като млад кореспондент в Брюксел той се удивляваше на усещането, че неговите приказки за империалистичен ЕС се приемат добре сред торите. Влиянието им, си спомня по-късно той, му е дало „странното усещане за сила”. Сега е странно, че той е на път да вкуси реалната сила – и да трябва да се справя с последствията от измислените истории, които предеше преди толкова много години.
източник:investor.bg
