"Става все по-трудно да наемеш квартира или да намериш работа", казва един от българите в Лондон. Техните трудности са породени от Брекзита. В такава ситуация помага само едно: взаимопомощ. Репортаж на Мария Милкова.

Малката кафе-книжарничка се забелязва отдалечe. Не само защото ярко се отличава със снежнобелия си цвят на фона на мрачния североизточен лондонски квартал Уолтъмстоу. Надпис на български език веднага привлича погледа: „Имало едно време…“. И, ако сте български имигрант и преминете през червената врата, няма как да не се почувствате както „едно време“ – книгите са на български, както и разговорите на кафе.

Но точно в този неделен следобед тук се случва нещо нетипично. Вместо да разгръщат книги, посетителите - основно български имигранти - са заболи поглед в смартфоните си, а на всяка от малките масички в тясното и уютно пространство са разпилени паспорти и документи. Новите англичани попълват документи за новия си статут на Острова.

Те са се събрали, за да си помагат в процедурата за придобиване на уседнал статут. Процедура, през която трябва да премине всеки чужденец на Острова. Първият етап е да изпрати биометричния си паспорт и останалите документи до Министерството на вътрешните работи през специално приложение на телефона. И точно тук са първите сблъсъци с недружелюбната система, казва организаторката на срещата Мария Спирова. 

„Походна взаимоучителна школа“

„Проблемът е в това, че приложението не работи на всеки телефон. Щастливци са онези, на които то тръгне. Повечето хора, които идват, са объркани. Имат нужда някой да ги подкрепи и окуражи, че ще се справят“, казва Мария, която заедно с двама свои приятели разучила в детайли как се кандидатства. Тримата решили, че трябва да помагат на другите българи. А срещите  си с тях на шега наричат „походна взаимоучителна школа“ за придобиване на уседнал статут. Помощ получили от „Лондонската българска асоциация“ и кметството на Лондон. 

„На всяка среща успяваме да помогнем на около 12-15 души. Това е много индивидуална услуга, защото всеки от идващите има въпроси, на които се опитваме да отговорим, а сме само двама или трима доброволци. Ако всичко е наред - процедурата отнема около 30 минути. Но приключението започва, ако изскочи „дупка“, тогава отнема още повече време, обяснява Мария. „Дупката“ е период, за който няма никакво доказателство, че си живял на Острова. А това се случва, ако работодателят е бил некоректен и няма данни за данъци и осигуровки. Затова, ако българи са били в такава ситуация, трябва да търсят други документи, за да докажат всеки ден на престой в държавата. Например – договор за наем, банкови извлечения, фактури за платени общински данъци. Ако не са работили, а живели от спестявания и не са получавали помощи, също трябва да представят „доказателства“ за това. Проблеми има и за самонаетите лица. Те могат да докажат, че са работили във Великобритания с помощта на годишната си данъчна декларация. Но тя се издава през април, което автоматично означава, че последната година на пребиваване не може да бъде доказана.

„Организираме се и си помагаме“

„Това са само малка част от проблемите, които могат да възникнат“, казва Мария. „Дойдоха дори бездомни, дойдоха хора над 75-годишна възраст - хора, които са имали технически затруднения да се справят с процедурата по кандидатстването. Затова Мария твърди, че тези срещи са психотерапевтични в някакъв смисъл: „Ние се организираме и помагаме, за да не се окажат българите нелегални имигранти.

Досега са се провели две такива срещи в българската книжарница в Лондон и една в Оксфорд. Там срещата се провела в една школа за български народни танци. Наемът поел един от българите. „В един наистина тесен кръг успяхме да си помогнем взаимно. Имаше солидарност, чувствах се добре от това, че мога и аз да помогна“, обяснява Мартин - 32 годишен ИТ-специалист. Отишъл в книжарницата с баща си, за да събере информацията накуп и се превърнал в доброволец, помагащ на други хора. Казва, че вече се усеща страх у работодатели и хазяи: „Става все по-трудно да наемеш квартира или да започнеш работа. Те не знаят дали техен служител или наемател няма да се окаже нелегален имигрант и се презастраховат. За да си откриеш банкова сметка, например, се иска трудов договор. Но, за да имаш трудов договор – ти трябва банкова сметка – „Параграф 22“. Мартин признава, че и той имал проблем с наемането на жилище.

Емилия Илиева, медицинска сестра в Англия от 2004, отишла на срещата в Оксфорд, за да получи повече информация и заради дъщеря си. Притеснена е, че тя може да има проблем с намирането на първата си работа, защото след референдума за Брекзит се усеща негативно настроение срещу чужденците: „Например аз на външен вид не се различавам от местните англичани и в асансьора ме заговаря възрастна англичанка. Щом отговоря любезно на сравнително добър английски, но все пак с акцент, разговорът приключва с хладна усмивка. Едно нещо искам да се случи сега – Европа да защити гражданите си, за да се чувстваме достойно тук, независимо от коя европейска националност сме“, казва Емилия.

„Моят работодател много се зарадва, че имам вече регистрация. Призна, че му било неудобно да ме попита“, допълва Христо, градинар, който живее със съпругата и малката си дъщеря на Острова. По думите му имигрантите вече плащат цената на Брекзита, още преди той да е настъпил. Той самият дори не вярва, че Великобритания ще излезе от ЕС: „С Мария сме се обзаложили на кутия бонбони „Черноморец“ - аз казвам, че Брекзит изобщо няма да има, а тя е на обратното мнение“, смее се Христо. И той, като всички останали българи, изпитва обаче чувство на тъга и тревога, че това се случва. „На всички ни е ясно, че това е началото на един тъжен и ненужен процес, в който ние винаги ще сме различните“, казва Мария Спирова.

„Някъде трябва да останеш и да се бориш за правата си“

А дали Брекзитът ги е накарал да мислят за връщане в България? Само ИТ-специалистът Мартин има намерение да го направи, но причината е съвсем различна - мечтата му е  да опита късмета си в родината. Другите са категорични, че не искат да напускат втората си родина. Като Мария, която

се е убедила в едно: „Ние вече знаем - с бягане не става. Някъде трябва да останеш и да се бориш за правата си. Тук има хора със сериозни инвестиции – доказали са се в работата си. И ми казват: „не съм на 20, че да си тръгна пак“. За мнозина това е болезнена криза, защото се чувстват предадени от държава, която са приели за свой втори дом“, казва Мария.