Разбира се, доста хора ще кажат сега как Тереза Мей е глупава жена, която не си разбира от работата, не знае какво прави и е напълно некомпетентна.

Това коментира във „Фейсбук“ Юлиян Попов.

Други пък ще обвинят цяла Великобритания, всички британци, британската заблуда за ролята им в света и ще се провикнат как целият този Брекзит показва, че тия хора не са стока и си заслужават бъркотията, в която се набутаха. Разбира се, ние бихме се справили толкова по-добре, стига нещо да зависеше от нас.

Според мен нещата са доста по-сложни и причинителите на ставащото са много и различни, както и факторите, довели дотук, са много и различни. Не бих защитавал на барикадата Тереза Мей, но въпросът, който трябва да си зададем, е кой би свършил по-добра работа.

Джереми Корбин много иска да стане министър-председател. Обвинява правителството в некомпетентност, а той самият дори не знае, че Съдът за правата на човека не е част от ЕС.

Той е крайно некомпетентен, зъл и рисков и също поддържа Брекзит.

Опонентите на Мей от нейната партия? Борис Джонсън? Дейвид Дейвис? Цялата Брекзит гвардия са общо взето втора прясност политици и само ще радикализират и дебата, и преговорите.

Нейните съратници? По-крайните “оставащи” биха били отхвърлени от тайфата на “напускащите”.

Ако се размечтаем: да дойде Тони Блеър или Маргарет Тачър? Никак не е сигурно, че те биха се справили по-добре. Разбира се, че и двамата бяха съвършено друга класа политически лидери, но е малко вероятно това да им помогне.

В същото време ЕС сякаш е заел позиция “преговори за назидание”. Тази позиция няма как да роди разбирателство.

Отделните държави се опитват да придърпат дребна плячка - някоя агенция, по-добра позиция на финансовите пазари или нещо друго дребно, както и да зарадват местните популистки апетити. Целият процес е шумно оркестриран от социалните медии и преговарящите са като младоженци, които прекарват първата си брачна нощ на площада под бурните крясъци и упреци на съселяните си, че не се получава със зачеването и че не трябва така, а иначе.

Съществува и друга сюжетна линия: да намерим виновника, кой започна пръв. Пръстът сочи Камерън, който дълбоко сглупи да свика самия референдум. Защо го е направил, дали наистина от глупост, дали, защото е бил напълно убеден, че ще го спечели, дали от някакъв тип принципност, за да приключи разделението около Европа веднъж завинаги (вота на недоверие, поискан от Филип Димитров синдром), или поради друга причина, няма особено значение сега. Ако посочим виновника, тогава какво?

Разделението по отношение на ЕС във Великобритания е старо, сложно и макар да е много по-силно сред консерваторите, би било наивно да бъдат упреквани само те. Наивно е да се хвърля вината към когото и да било, ако някой иска да намери решение и да разбере за какво става дума, а не само да повтаря: нали ви казах, нали ви казах.

Брекзит е развод между хора, които вече не помнят защо са се оженили, а междувременно са навъдили деца, внуци и правнуци и са натрупали огромно общо богатство. Мисля, че трябва да се върнем назад, доста назад в историята на Европейския съюз, в предисторията му, към двете световни войни, по-назад и да се вгледаме със смирение, да се замислим, да се помолим дори и едва когато се успокоим, когато си простим и простим на другите, да се върнем към раздялата. За съжаление, това няма как да се случи. Няма как процедурно да се случи. Един ден ще го направят историците. Само че историците не могат да променят историята, могат само да я преразказват по различни начини.