Много хора, не всички, смятат Лондон за най-привлекателният град на света. Не без основание. Лондон е огромен, модерен, многолюден и безкрайно шарен, но в същото време успява да съхрани много градска човещина, наситен с малки и големи паркове и градини и сигурно с повече дворове с цветя, дървета и дори зеленчуци, отколкото всички села в България взети заедно.
Мнозина пък смятат София за мръсна, прашна и бедна, с разбити тротоари и олюпени блокове. Ако запитате хората във Фейсбук, чиито знание и мъдрост съперничат с тези на таксиджиите, сигурно ще прочетете, че София нищо не може да научи от Лондон, защото се намират в различни светове, или че толкова много има да учи, че няма да и стигне времето до края на века да го научи.
Това за София са, разбира се, клишета. Истината е по-различна. София е хубав град с не по-малко зеленина от Лондон, в последно време е и набъбваща туристическа дестинация, с все по-хубави заведения и значително по-ниски цени. София е град, който изненадва хората.
Но София е и особен град. В него са насложени много слоеве, които са някак несвързани помежду си. Когато се разхождаш из Лондон, можеш да видиш непрекъснатата история на града. Лондон има един живот, който е видим в цялото си протежение. София сякаш е умирала и се е раждала много пъти. Римският град, отоманският град, следосвобожденска София, София на Партийния дом. После се появи Кремиковска София, времето на хилядите панелни блокове за прииждащата индустриална работна ръка. Накрая епилептична София, след 1989 г., чийто белези и кървящи рани могат лесно да се видят в абсурдни стърчащи израстъци по зле построени нови блокове, неадекватни добавки към стари сгради и кръпките на самостоятелно санираните апартаменти, които сякаш ти казват: не ме интересува останалия свят, моят апартамент е суверенна територия и искам светът да знае това.
Всички тези исторически пластове и индивидуални изблици и лозунги са несвързани в София. Едва днес, София е започнала да се вглежда бавно в себе си. С изненада. Момент на пробуждане, който може да е начало на дълго и изпълнено с любопитство свързване на фрагментите й. Може и да се окаже сомнамбулен миг в историята, след което София отново да се потопи в сън.
Къде в цялото това творческо самоописание на града е аналогията с Лондон? И защо пък с Лондон, а не с Берлин, Париж или Рим. Първо, защото списание „Мениджър“ ме запита какво може София да научи от Лондон. Второ, заради чувството на вътрешната историческа свързаност на Лондон. Нещо, което липсва на София, но и на други градове, и за което София може да се вгледа в Лондон и да извлече полезни поуки за себе си. Не да се опитва да прилича на Лондон, опазил ни бог от подобни амбиции, а да се замисли за вътрешната си свързаност.
Как обаче един град може да се замисли? Лондон предлага няколко идеи. Преди всичко Лондон е това, което е, не заради управлението си. Лондон е неуправляем град. Той всъщност не е съвсем и град. За първи път институцията кмет се появи в Лондон през 2000. година, след референдум през 1998 година, на която лондончани подкрепиха идеята за самостоятелен кмет и Лондонски общински съвет. До тогава Лондон си караше без кмет. Градът не беше град, а сборище от селища – градчета, квартали и села. С появата на кметската институция не настана някаква драматична промяна. Съставните части на Лондон продължават да си имат различно управление, различни данъци, да си събират боклука по различен начин и да правят много други неща така както те си намерят за добре.
Интересно е, че и София малко прилича на Лондон. Столична община се състои от 4 града, София е един от тях, и 34 села. Те са доста различни, някои са заможни, други бедни и занемарени, някои са добре свързани с центъра, други са сякаш в някакво отвъдно пространство. Софийска община включва и част от Витоша, както и земеделски земи. С други думи една по-голяма София е нещо много по-различно от постоянно преиграваната представа за жълтите павета. Цялата тази сложна общност не е принцип на управление на всеки град в България. Пловдивската община например е много по-затворена, тя покрива само град Пловдив, а селата наоколо, както и постоянно разрастващите се индустриални зони нямат нищо общо с тази община. С други думи София е особен град и в рамките на България.
Така че идеята София да се вглежда в Лондон за някоя и друга идея за своето развитие и управление не е чак толкова неуместна. Може би първата такава идея би могла да бъде за разговора между Софийските истории. Малките местни истории и големите отминали исторически епохи. Музеят на София е една стъпка. Нощта на музеите, София диша и множество други подобни инициативи помагат малко по малко този сложен разговор да започне. Но той все още се срича. София има нужда от много повече празнични прояви. Разговорът между малките софийски истории е празничен разговор.
Пешеходна София е друг урок за София. Много лондончани се обвързват с града си, ходейки. За 2000. година Лондон изгради дълъг пешеходен маршрут покрай Темза. Лондон е опасан с пешеходни и велосипедни маршрути. Те са не само здравословни, те също сякаш съшиват една с друга частите и историите на града. София има нужда от пътеки за ходене и за велосипеди, които я пронизват от една планина до друга, от едно село до друго. Реките и парковете на София дават великолепна възможност за подобна инициатива. Така София ще започне да се събира, да се превръща в нещо цяло.
Софийското население е разнообразно. Не колкото това на Лондон, но много повече, отколкото си мислят така наречените кореняк софиянците, тоест онези, чийто дядовци са били софийски селяни, а не някакви други селяни. София е град на имигранти, на етнически малцинства и все повече на чужденци. София трябва да започне да празнува това разнообразие от цигански, селски, арменски, еврейски, македонски и други общности, които го населяват или са го населявали. Идеята, че София се състои от софиянци и хора надошли от провинцията е всъщност крайно провинциална, ограничена и всъщност нелепа идея. Лондон постоянно празнува своето разнообразие и така развива своята свързаност и идентичност.
Събирането на София няма да се състои без свързването на сложните и исторически времена. София е крайно небалансирана в това отношение. Паметниците и имената на улиците в София разказват една крайно преувеличена история на руското присъствие и изтикват напред една много невярна демонстрация на руска културна обвързаност на града. Неговото отоманско минало е в голяма степен заличено. Централноевропейското влияние е също някак загърбено. Напоследък римската история на града започна да се показва на повърхността. Още липсва неолитната. На София и предстои да се справи и със сталинската си архитектурна епоха. И също с епохата на индустриалната си експанзия. Лондон също е минал през разрушения на стари сгради и социалистически архитектурни пориви. Един разговор между софиянци и лондончани за това какво да правим с НДК и Royal Festival Hall, две сходни в несъстоятелността си, но и неизбежността си сгради, би помогнал и на двата града.
Накрая, София има нужда от цветове и светлина. От настроение. В София настроението идва с пролетта, когато градът се раззелени. Тук Лондон бие София, защото голяма част от растителността на Лондон е зелена през цялата година. Как София да бъде цветна през цялата година, а не само когато традиционните за града дървета решат да хвърлят зеленина е въпрос, на който Лондон може и да даде отговор, макар и климатът да не е в полза на София. Много други неща обаче са. Важно е разговорът да започне. И да не спира.
Автор Юлиан Попов,
Източник: Списание "Мениджър"
