Аз съм градско чедо. Родих се и израснах в София. И родителите ми, и техните родители също. Нямам село. Това ми беше голяма драма в детството, когато всички деца в блока заминаваха през лятото, освен мен. Голяма скука беше.
Сега живея в малко испанско село. Има 1500 обитатели, кметство, църква, две кафенета, един магазин и една хлебарна. Как попаднах тук?
Хрумките на съдбата. Преди 10 г. тя ме срещна с много специален човек.
Толкова специален, че да оставя семейство, приятели и родина заради него. Винаги съм обичала София: дневна, нощна, делнична и празнична. Обичам огромните паркове, алеите за разходка, улиците, осветлението. Обичам всичкото зелено в нея. Тук няма такива паркове, тоновете са жълто-кафяви, зеленината не издържа на големите жеги.
Когато пристигнах, изживях културен шок. Нищо не беше същото. Нямаше ги удобствата на града, всевъзможните услуги, хилядите възможности за забавление, покупки и ресторанти. Спокойствието и тишината на село ме убиваха.
Трудно свикнах. Кой да ми каже, че сега, 8 години по-късно, всяко отиване до голям град ще ми се струва излишно късане на нерви?!
Животът на село те освобождава от излишния стрес, от задръствания и претъпкан градски транспорт, от смога във въздуха, от панелните апартаменти, от кавги със съседите. Имаш ли дете пък, не се притесняваш за места в детска градина или училище, защото голяма навалица няма. В яслата групата беше от 8 деца.
Когато на 3 години синът ми тръгна на училище, в класа му имаше 11 деца. Познавам учителките му много добре и с всяка от тях съм говорила надълго и нашироко. Когато живееш на село, не се притесняваш толкова къде и с кого ходи детето.
Има само една детска площадка, на която играят всички. Няма начин да се появи някой непознат и да не бъде моментално засечен с радара на поне десетина чифта очи. А и на село всички се познават. Каквото и да свършат малките бандити, моментално бива докладвано на родителите. Всичко е на показ и всеки знае всичко за останалите.
По улиците срещаш спокойни и усмихнати хора, които те поздравяват, дори да те виждат за първи път. Понякога ти задават твърде много въпроси и твоята наплашена градска душа се свива в пашкула си, не иска да я безпокоят.
Но после си даваш сметка, че просто са такива, че не мислят нищо лошо и какво толкова, ако си кажеш откъде се връщаш и какво си правил там.
Тук никой не приема за обиден термина “селянин“. Хората, които са родени в селото, се гордеят от това. Много от тях притежават земи, които обработват и изкарват добри пари. Децата имат всякакви възможности за обучение, много голям процент завършват висше образование. Някои се ориентират към големите градове, но много си остават на село. Познавам и едно семейство, което предпочете да напусне уредения си живот на интернет специалисти в Мадрид, за да живее и гледа малките си деца в бабината къща на село. Подозирам, че не са единствените. За себе си поне мога да кажа, че вече нямам нищо против да съм селянка, даже ми харесва.
Веселина Гарчева е журналист по професия и кореняк столичанка. Със сигурност сте чели нейни публикации във вестник “Сега” и много други български медии. Но животът е това, което се случва, докато си правим други планове и понякога намираме правилното място за себе си където най-малко сме очаквали. Ето какво ни разказа Веселина за живота на село.
Източник: mamaninja
