В началото на 1990-те години на много места в Германия хората скандираха „Чужденците вън!“. Причините за това развитие бяха многостранни. След Обединението, плановата икономика в бившата ГДР беше колабирала, милиони хора останаха без работа и се чувстваха граждани втора категория. И някои видяха в "чужденците" прекрасна възможност да си намерят изкупителна жертва.
В източните провинции живееха значително по-малко чужденци, отколкото в западните. И въпреки това гневът и недоволството на източногерманците се стовариха именно върху хората с различен външен вид. В източната част на страната това бяха преди всичко виетнамците или анголците, които по времето на ГДР бяха привличани с трудови договори. Много германци тогава набедиха именно тези чужденци за всичките си несгоди.
Атентатът
Расистки мотивираните нападения навремето не бяха рядкост и често завършваха със смърт. През август 1992 година бяха подпалени няколко къщи в Росток, в които живееха предимно виетнамци. Разбеснялата се тълпа от хора без всякакви задръжки тогава палеше въпросните жилища под аплодисментите на група любопитни зяпачи. Истинско щастие бе, че всичко се размина без жертви.
Девет месеца по-късно, на 29 май 1993 година, в Солинген беше подпалена къща с гредоред. В пламъците тогава загинаха пет момичета и жени от турски произход. Най-малката от тях беше само на четири години, а най-възрастната на 27. Тази трагедия не беше нещастен случай, а умишлен палеж - под прикритието на нощта десни екстремисти бяха драснали клечката...
Три дни по-рано
Само три дни преди палежа в Солинген Бундестагът беше затегнал процедурата за даване на убежище. Управляващата коалиция от ХДС/ХСС и свободните демократи гласуваха промяна на Конституцията, подкрепена също и от опозиционните социалдемократи. Дотогава Германия даваше убежище без ограничение, а с поправката политиците реагираха на значителния ръст на кандидатите за убежище от края на 1980-те години: от по-малко от 100 хиляди на година, на почти 200 хиляди през 1990, та чак до над 438 хиляди две години по-късно.
По това време крайнодесните партии, като републиканците, вече постигаха добри изборни резултати вече и в старите, западни провинции. Така например през 1992 г. в Баден Вюртемберг те спечелиха почти 11 процента от гласовете. А след време те дори вкараха свои представители в местните парламенти на някои източни провинции.
„Отровна атмосфера“
Анета Кахане, която ръководи антирасистката берлинска фондация "Амадеу Антонио", вижда паралели между експлозивните нагласи преди 25 години и сегашната ситуация в страната. Фактът, че на чужденците и бежанците се гледа като на натрапници и чужди тела, отравя атмосферата, казва тя.
През ноември 1990 година произхождащият от Ангола Амадеу Антонио беше пребит до смърт с бейзболни бухалки от група десни екстремисти. Петима от извършителите бяха осъдени на максимум четири години затвор, а някои се отърваха само с условни присъди.
Извършителите на палежа в Солинген, на възраст между 16 и 23 години, бяха бързо задържани и получиха значително по-тежки присъди: през 1995 година съдът ги призна за виновни за петорно убийство, за опит за убийство в 14 случая и за особено тежък умишлен палеж, и постанови присъди между 10 и 15 години затвор.
„Солинген ще влезе в учебниците по история на следвоенна Германия като апогей на ксенофобията“, заяви на процеса един от адвокатите на пострадалите. Анета Кахане щеше да доволна, ако през 1993 г. политиците не бяха посягали на правото на убежище.
„Те разсъждаваха така: след като хората реагират толкова расистки на мигрантите, трябва да се погрижим при нас да не идват толкова много мигранти. Което беше много лош сигнал и към хората в западните провинции. Защото те вече бяха свикнали с миграцията, но цялата дискусия около затягането на правото на убежище промени и тяхното отношение", заключава Анета Кахане.
Източник: Дойче Веле
