Едва ли има държава, която седем години да бъде раздирана от конфликти и да остане същата. Сирия не само че не прави изключение, а по-скоро се превръща в нарицателно за подобна тежка равносметка.

Сирия не е това, което беше. Дори вече е проблемно да говорим за нея в единствено число. Вместо това, има Асадистан, простиращ се от западното крайбрежие на страната на изток до устието на река Ефрат. Северна Сирия пък е разделена между контрола, упражняван от протурски формирования (от кантона Африн до Джараблус) и кюрдски сили (части от Западен Кюрдистан). Кой ще "замахне" и ще "откъсне" Идлиб и погранични райони на Сирия с Израел и Йордания, предстои да видим.

Ключовите петролни залежи в страната са под кюрдски (и американски) контрол. Ключовите стратегически обекти от военен характер са под руски контрол (и ирански, по допускане на Москва). Граничният контрол на страната (кой влиза и кой излиза от нея) зависи в по-голяма степен от Хизбула, кюрдите и протурските формирования, отколкото от силите на сирийското правителство.

Това парцелиране и "разделяне" на сирийската територия и ресурси обаче не обещава "замръзване" и утаяване на конфликта. Напротив, динамиката на съперничествата в страната е такава, че тя опредметява нови и нови измерения на противоборство. Въпреки тази подвижност обаче е възможно да "теглим чертата" и да посочим някои основни извода.

Извод №1: Русия - от участник в посредник на конфликта

Когато руската федерация влезе активно в Сирия в края на 2015-та година, тя го направи като едностранен съюзник на сирийския президент Башар ал-Асад. Впоследствие Москва постигна двете си основни цели в рамките на военната си кампания там: обърна тренда на военните действия от дефанзивни в офанзивни и удължи правото на ползване на военно-морската и военно-въздушната си бази в Латакия и Тартус.

Две години и половина по-късно ролята на Русия в конфликта далеч не се редуцира до това да брани оцеляването на Башар ал-Асад. В известен смисъл Москва разшири влиянието си в посока на това да бъде не просто страна в тамошните съперничества, но и да бъде посредник между враждуващите страни.

Най-явната форма, в която това се прояви, бе, когато Русия успя да "измъкне" Турция от форумите в Женева и Виена и да вкара страната във формата "Астана". Там Владимир Путин, наясно с различните позиции на Анкара и Техеран, се утвърди като техен медиатор.

Втори път, поради влиянието си в Сирия и комуникацията си с Иран, Русия се превърна в естествен адресат на съображенията на Израел спрямо нарастващото влияние на Техеран в Сирия.

Трети път, Владимир Путин служи и за посредник между Турция и кюрдите, които останаха западно от Ефрат.

Не на последно място, налице са и сделките, които режимът на Асад сключва с бунтовниците и ислямистите от Източна Гута (и тяхното транслиране в контролирания от Турция периметър на север). Същото се случваше и миналата година по отношение на терористи от ДАЕШ в Южна Сирия, на които им бе осигурен коридор в посока Деир ез-Зор. Подобен род сделки се сключваха посредством посредническите усилия на руските екипи на терен.

Извод №2: Не гледайте САЩ и Русия, а Израел и Иран

Да изчерпваме текущото изражение на конфликта в Сирия като казионно противопоставяне между Вашингтон и Москва би означавало да не разбираме добре случващото се в разглежданата държава. Конфликтът в страната днес не е този отпреди година или две. Още повече, че Доналд Тръмп няма проблем с руското военно присъствие в Сирия. Проблемът на американския президент спрямо Владимир Путин идва едва когато последният подкрепя действията на Иран във въпросната държава.

Сирия се превръща в терен, в който Техеран се опитва да настъпи военно (посредством инфилтрацията на шиитски милиции и тяхното "зареждане" с все по-сложни оръжия), а Израел - да предотврати този ход на събитията. Бомбардирането на военно-въздушната сирийска база край Хомс от страна на израелската авиация тези дни бе показателно точно за това. Тъй като в ударената база Т4 (Тиас) функционираше като кадрови хъб на иранската Революционна гвардия, така както и като оперативен център за дрон-програмата на Техеран в Сирия.

Това, което се случва в страната оттук насетне, ще зависи в много по-голяма степен от еманципиращите се местни субекти като Израел и Иран. А основният риск в така създалата се ситуация е, че Русия не може да възпира Иран в степента, в която би искала, така както същото важи и за САЩ спрямо Израел.

Извод №3: Башар ал-Асад е пътник

Въпреки че военната инициатива е на страната на сирийския президент, неговият управленски хоризонт не е перспективен. Човек, чието име се асоциира с употребата на химически оръжия, просто няма международна легитимност. Дори и за приятелите си той започва да "тежи". В едно видео, станало злополучно известно, се видя, че дори и Владимир Путин не иска сирийския му хомолог да върви редом до него.

Малко вероятно е сирийският режим да е използвал химическо оръжие в Източна Гута тези дни (тъй като военната логика там просто не го предполага). Но въпреки това, от началото на конфликта в Сирия е доказано, че такова е било употребявано около 70 пъти. Разбира се, и при разпадането на сирийската държава част от химическия арсенал на страната със сигурност е попаднал в ръцете на ислямистите, които са го използвали, за да компрометират допълнително режима.

Но кой би се подписал, че всичките тези 70 пъти касаят ислямистки заговор срещу режима? И че нито един път химическо оръжие не е било използвано от хората от режима на Асад, които са разработвали и складирали тези субстанции през годините? Като при това те, за разлика от ислямистите, имат подготовката да боравят технологично с него и да го "доставят" оперативно?

Да не говорим, че Асад наруши руско-американската сделка от 2014-та година, когато той трябваше да предаде останалата му наличност от такива вещества. Нещо, за което руснаците му се разсърдиха повече, отколкото американците. За първите това бе опасност, за вторите - възможност. Така както и това, че за да се отърве от напора на "халифата", Асад покани други терористи в лицето на Хизбула.

Руската държава си дава ясно сметка за това, че политическият път на Асад начело на Сирия е къс. Затова Владимир Путин е готов да изтъргува съдбата на сирийския президент. За Москва хората не са важни при преследването на конкретни интереси. Това обаче не е случаят на Иран, който гледа на семейство Асад в стратегически аспект. Без Русия обаче подкрепата на Техеран за сирийския президент няма да е достатъчна за политическото му оцеляване.

Извод №4: ДАЕШ беше претекст

Регионалните съперничества в Близкия Изток, а и конкретно в Сирия, изпреварваха и по време, и по сложност главоболията, които създаде възникването на ДАЕШ. Затова никак не бе случайно, когато т.нар. "халифат" се появи, неговото съществуване бе използвано за разчистване на стари сметки.

Под претекста, че ще се борят с ДАЕШ:

• Иран се втурна да инфилтрира бойци и оръжие в Сирия, сглобявайки шиитския коридор от Техеран до Ливан;
• САЩ пък оказаха военна и логистична подкрепа на кюрдите и редица дискусионни милиции;
• Самите кюрди привидяха възможност за създаване на автономия (и дори държава) във възникващия хаос;
• Турция инициира две военни операции в Северна Сирия срещу кюрдите;
• Русия използва зависимостта на Асад и си осигури за половин век напред на практика безвъзмездно ползване на сирийска територия за споменатите си военни бази в страната и т.н.

Руската авиация бомбардираше по-често бунтовници от опозицията на Асад, отколкото тези от ДАЕШ. Анкара насочи прокситата и редовната си армия, на първо място, срещу кюрдите и чак след това срещу ДАЕШ. За САЩ пък битката срещу "халифата" бе чудесно алиби изобщо да присъстват в страната и да участват в оформянето на фронт срещу Асад.

В крайна сметка, ДАЕШ бе "завъртян" от интересите и логиката на съперничествата в Сирия и, разбира се, не успя да ги надживее.

Извод №5: Сирия никога няма да бъде това, което е била

Това е тъжният извод, който следва от първите четири. И който може да служи като обобщение. Сирия се оказа торта, от която всеки иска парче.

Въпросът е докъде ще стигнат апетитите на посягащите към тортата ръце. За да не отиде покрай тортата и цялата сладкарница.

Автор: Мартин Табаков