Свикнали сме да мислим, че преди Освобождението София е била едно голямо, нечисто село, което случайно стана столица на свободна България.

Това схващане в основата си е невярно.

Защото София през цялото робство бе едно от будните огнища на българската народност. Дори понякога, особено в XVI век, тя се издигаше до положение на единствено духовно средище за цяла България.

През 1578 г. пътешественикът Герлах изброява тук 13 български черкви.

В София живеят и работят книжовниците Матей и поп Петър, тук загиват мъченически за християнската вяра Св. Георги и Св. Никола Новий.

Но и три века по-късно, през XIX век, днешната столица на България се отличава с будно население, развити занаяти, добре уредени училища и черкви.

От запазените кондики се вижда с какво усърдие софиянци са помагали и жертвували средства за издигане черкви и училища.

Тук още през 1847 год. започва борбата с гръцкото духовенство — с една жалба, изпратена в Цариград срещу тогавашния владика Мелетий. Не можем да изреждаме всички моменти от упоритата борба на софиянци против гръцките владици; трябва да споменем, обаче, нейния краен епизод — изгонването на владиката Доротей през 1861 г. Възбуждението срещу него е било толкова голямо, че се стига до истински бунт, до широко вълнение, което завършва с кърваво стълкновение между населението и турската войска. В знак на протест всички занаятчии и търговци затварят дюкяните си и обявяват обща стачка.

През XIX век София има и едно от най-добре уредените училища в цяла България. До тая висота го издига неговият управител Сава Филаретов, един рядък, енергичен и даровит българин, който, за съжаление, умира твърде млад, без да може да развие всички свои дарби. Софийското училище е привличало младежи не само от близките околности, но и от далечни места — Македония, Тракия и северна България.

За състоянието на София през XIX в. говорят множество отзиви и бележки на чужденци и българи. Ще спомена само някои мнения на българи, които 40 години преди Освобождението сочат София като бъдеща столица на България. Така, Неофит Бозвели в своето „кратко политическо землеописание“ от 1835 г. нарича София първенствуващ град на България, разположен в широкопространно поле, в радостно местоположение, с множество древни останки, черкви и монастири в околностите, с една преизящна и прекрасна Св. София, която се вижда от 6 часа далеко и преизпълня с плач и жалост всяко сърдце. Подобни отзиви дават Васил Априлов, Константин Фотинов, Сава Радулов, Иван Богоров, Теодор Хрулев, Ботю Петков, Иоаким Груев и т. н. Ив. Богоров пише в своята „Кратка география“ от 1851 година:

„София или Триядица има 60 хиляди жители българи, турци и евреи. Намира се недалеч от планината Витоша, гъбава с руди, и е един от по-хубавите и главните градове в Турция, смятан справедливо за столица на цяла България. Разположен е на приятно и лично поле при р. Искър, седалище на паша и митрополит. Има чисти и широки улици, 8 черкви, множество турски джамии, добре направени къщи, заобиколени от гиздави градини и дървета; добро българско училище, всякакви занаяти, голяма чаршия и порутена стара крепост. Вътре в града има две бани с минерални води, както и няколко наблизо извън. Околностите му са накичени с 12 монастири“.

Интересен е още един факт: през 1875 г. се повдига въпрос да се премести седалището на Екзарха от Цариград някъде в България. Най-много поддръжници се явяват за София. Между тях са: Гаврил Кръстович, Никола Михайловски, Иванчо Пенчович, Иларион Макариополски, Иван Найденов, Марко Балабанов, Христо Стоянов и вестниците Напредък, Век и Ден.

Събитията през 1876 г. предизвикаха свикване на международна дипломатическа конференция в Цариград. Там 6е решено да се даде автономия на българския народ и София бе определена за столица на западната област.

Намираме се вече пред самата Освободителна война. Ясно е, че преди да се постави официално въпросът за бъдеща столица на България, София при различни случаи се набелязва като такава. Затова спомага най-вече нейното изгодно географско и стратегическо положение: тя се намира на важните пътища от западна Европа към Цариград и от Дунав към Македония. Поради тая причина в старо и ново време винаги е играла голяма роля.

След завладяване на Балканския полуостров, турците оценяват правилно нейното значение и я правят столица на всички европейски владения на Турция (с изключение на Цариград, Одрин и Босна). Тук живее бейлербеят, комуто са подчинени земите от Дунав до Бяло море и от Черно море до Адриатическо. Това трае до 1864 г., когато при новото административно деление се образува Дунавският вилает със столица гр. Русе.

Успехът на руските войски в България през 1877—78 г. изтъква на преден план и въпроса за столицата на бъдещата свободна държава. Още през време на войната, се явяват мнения за Търново, Пловдив, Одрин и София, поддържани от различни лица. Обаче скоро надделява схващането, че София трябва да стане столица на България.

В това отношение голяма роля изиграва софийският вицегубернатор и по-късно управляващ отдела на просвещението, г. проф. Марин Дринов. Той поддържа, че София се намира в центъра на българските етнографски предели (Македония, Моравско, Тракия, Северна България и Добруджа), затова, естествено е, тя да бъде определена за столица. Дори и след Берлинския договор, когато България беше окастрена, мнението за София придобива нови поддръжници — така столицата ще бъде по-близо до поробените български краища.

Схващането на Дринов надделява. С него са съгласни, в своите писма до Дринов, видните тогавашни дейци Драган Цанков, Христо Стоянов, Григор Начович, Марко Балабанов, Петко Каравелов, митрополит Милетий и т. н.

Така, още на 19 април 1878 г. Начович пише от Пловдив на Дринов: „Ако има град, който да заслужава най-малко да бъде столица на българското княжество, то е Пловдив. Такъв град, без патриотизъм у българите, на когото повече от половината жители се гърчеят и са явно наши неприятели, може ли да бъде столица на нашето пеленаче княжество? София — направете я красива, посъбудете й жителите, които поне не са неприятели на отечеството си, ако и да казват, че са останали назад, и нека стане София българска столица. Пловдив, на който половината от жителите са турски шпиони, не трябва да е сърдцето на нашето отечество!“

А търновският вицегубернатор Драган Цанков пише на 15 март 1878 г. до Дринов: „Дано Бог вразуми българите да не поддържат да стане Търново столица. Аз ти казах и други път, че ти си честит да си при едно население, което не е като търновското“.

На 7 август 1878 г. Петко Каравелов пише на Дринов: „Аз се радвам, че сте избрали София, а не Търново, за бъдеща столица на България“.

Как става самият избор? Заедно с руските войски се движи и един щаб от граждански лица, който ще организира административно страната. Началник на гражданското управление е княз Черкаски, но той умира внезапно и бива заместен през май 1878 г. от княз Дондуков Корсаков.

И двамата в начало определят за своя резиденция Пловдив, но още княз Черкаски вижда в София бъдещата столица на България, която, според както той пише, има в очите на българите първостепенно политическо значение. Скоро в това се убеждава и княз Дондуков, главно под влияние на проф. Дринов.

Според Берлинския договор, Търново било определено за място, гдето да се съберат по-видните българи, за да изработят конституция и изберат княз. Там смятали да пренесат и резиденцията на императорския комисар. Обаче, княз Дондуков се противопоставя и в едно дълго писмо от 24 юлий 1878 г. до военния министър Милютинъ в Петербург моли да му бъде разрешено да остави за своя резиденция София.

Той излага обширно своите доводи: близостта на София до Македония и източна Румелия, удобство на железните пътища и сношенията със западна Европа, Цариград и Русия, изгодно стратегическо положение, удобни помещения за правителствените учреждения, казарми, болници, магазини, складове и т. н.

На 4 август същата година военният министър отговаря, че е докладвал на императора и че предложението на княз Дондуков е прието с една бележка: преместването на резиденцията да има временен характер, за да не се предрешава въпроса за бъдещата столица, която трябва да бъде избрана не от русите, а от самите българи и Учредителното народно събрание.

В случая предпазливостта, обаче, е била излишна, защото българите са били убедени в предимствата на София като столица.

При приемане на конституцията във Великото народно събрание в Търново, в заседанието на 22 март 1879 г., се повдига и въпросът за столицата.

Предложението за София се възприема с пълно единодушие, без всякакви разисквания. Народните представители стават на крака с издигнати ръце и силно въодушевление и цепят въздуха с виковете: София, София, София!

Така София стана столица на България.

Григор Начович беше писал: „Направете я красива!“.

Днес наистина тя е красива, чиста, издигната в духовно отношение, столица и на българската култура, наша обща гордост и радост.

Петър Динеков