На скромните 23, но вече с ясна мисия в живота, Дани е от тези личности, на които им стига да се събуждат с мисълта, че ще са в помощ на хората около тях. Тя се включи успешно в програмата на „Заедно в час“, където с други просветени млади хора се впуска в предизвикателството да промени представата за уроците като извор на скука.

 Казваш, че България не е загубена кауза, какво те кара да вярваш в това?

Животът и сърцето ми са пълни с хора, които вярват в същото. Не мога да се съмнявам в успеха на нещо, когато толкова много хора всеки ден се хващат за ръце и работят за това да променят нещата, които не им харесват, вместо да мрънкат. Не вярвайте, ако ви излъжат, че сме изчезващ вид. Те това искат.

Как се случи така, че да кандидатстваш за учител на „Заедно в час“?

Прекарах три години в Англия, където завърших право. Беше време на прекрасно преоткриване и на много главоблъсканици, през което обаче осъзнах, че там ми е празно. Техните планини не са моите планини, техните проблеми не са моите проблеми. Никога досега не съм се чувствала толкова сигурна за нещо, колкото за решението ми тогава, че искам да се прибера. Вярвах, че има смисъл да търся смисъла, че България не е нещо, от което искам и мога да се откажа. Знаех за „Заедно в час“ и за хората в организацията – знаех, че това са моите хора, с които споделяме обичта и вярата в бъдещето на България, непоносимостта от вечното мрънкане и увереността, че заедно можем.

Не ми трябваше педагогическа правоспособност, за да кандидатствам, затова го направих.

Приеха ме, прибрах се и сега най-прекрасните деца ми казват „Мис Дани“.

Връщайки се тук, какви са съществените разлики, които откри в образователните системи на двете места?

В Англия, независимо дали става въпрос за университет или училище, фокусът винаги е върху това да се насърчи самостоятелното мислене на учащия, непрекъснато да си задава въпроси, да подлага под съмнения, да критикува и да се аргументира. На децата се позволява едновременно свободата и отговорността сами да избират учебните дисциплини, т.нар. A levels. Изключително много се набляга на извънкласните и доброволческите дейности, на изграждането на гражданска отговорност у децата.

У нас сякаш не вярваме, че децата могат да се справят с тежестта на това сами да мислят и да преценят кое е най-добре за тях. Колко често им даваме възможността да споделят с нас какво мислят те за начина, по който учат? На теория децата са в центъра, но всичко, което правим, е да обсъждаме начина, по който ние се въртим около тях.

Има ли митове за учителската професия, които бяха разбити за теб? А такива, които се потвърдиха?

Дори първият ми час да започва в 10:00 и последният да свършва в 13:00, това не означава, че днес работя само 3 часа. Много често работният ми ден надвишава 10 астрономически часа, просто работата ми продължава вкъщи.

И да – учителят е доктор, психолог, фризьор и още много други…

Имаше ли предстартова треска преди първия си учебен час?

Първият ми час беше през лятото, по време на Лятната академия, чрез която „Заедно в час“ ни подготвя, преди официално да влезем в класните стаи на 15 септември. Вечерта преди това бях толкова заета да репетирам урока, който бях подготвила за следващата сутрин, че нямах време да почувствам предстартовата треска. Помня, че когато застанах пред учениците на следващия ден, го почувствах като най-естественото нещо на света и си помислих: „Супер, това можеше да протече по съвсем различен начин.“

Какъв е общият език, на който говорите с децата?

Езикът на честността – винаги работи. През останалото време аз се опитвам да ги разбера, когато ми говорят 7 човека едновременно, а те ми прощават скучните смешки.

Към какво съвременните деца проявяват най-голям интерес?

Аниме, компютърни игри, влогове. Харесва им бързо да се сменят активностите пред тях, действието да се развива главоломно, да правят няколко неща едновременно, но да са само такива, в които те намират личен смисъл. Изобщо не можеш да излъжеш децата, че нещо би било полезно за тях, ако те не го чувстват така – а те наистина знаят къде да влагат енергията си и кое е истински важно. Ние просто не им даваме възможност да ни го докажат.

Имало ли е момент, в който са те изкарвали от равновесие?

Най-предизвикателно ми е да запазя самообладание, когато учениците се разприказват с другарчето по чин, докато аз се опитвам да им кажа нещо. Човекът в мен се чувства обиден, но учителят осъзнава, че това означава, че съм изгубила вниманието им и нямам право да го приемам лично. Труден и интересен е сблъсъкът между тези две мои Аз.

Нямала съм момент, в който да съм мислила, че няма да се справя. Учителстването е и игра, а в една игра няма страх, че нещо няма да се получи. Хвърляш топката и се забавляваш.

Кое се оказа най-трудно в преподаването? Коя беше най-голямата изненада?

Трудно е, че не виждаш плодовете на труда си веднага след като си ги раздал – понякога отнема месец, друг път две години, често и десет… Връзката ученик-учител не е уравнение, което да можеш да решиш с точност, за да знаеш как и кога твоето въздействие ще помогне. Трябва да бъдеш изпълнен със страшно много упоритост и вяра, за да се раздаваш, без да бъдеш напълно сигурен кога ще дойде резултатът.

Нещото, което ме изненада най-много у учениците, беше искреността им. От „Аз не заслужавам тази оценка, защото преписах“ до „Мис, новата ви прическа изобщо не ви отива“ – тази способност да си искрен най-вече пред самия себе си е нещо, което ние, „големите“, с времето губим, а ни прави толкова уязвими и прекрасни…

Преподаването твоята професия ли е, или по-скоро е просто отделен момент, в който да научиш нещо за себе си?

Поне за себе си не вярвам, че съществува моята една-единствена професия – дори да работя на още 42 различни места през живота си, от всяко от тях ще мога да извлека нещо за себе си. Не се опитвам да влагам върху учителстването тежестта на очакването, че това е професията, която не бих сменила за нищо друго. Достатъчно ми е, че сутрин се събуждам, и мисълта къде отивам, ме пълни с радост.

чети повече: zaednovchas.bg