Жена, която се е върнала в България от така желаната от всички ЧУЖБИНА. Не, тя не е луда. Просто е решила, че е най-добре да се върне там, където са нейните близки и роднини. Там, където е израснала. Да се върне в своята родна земя. Да остарее в България. За съжаление, това не е нейният щастлив край. Това е по скоро приказка на ужасите… Какво се случва, когато се върнеш в страната си, след години, през които си бил далече? Какво откриваш? Какво виждаш… какво те ужасява? Една българка живяла в чужбина споделя…
„Първо ще ви разкажа защо заминах. По същата причина, поради която и вие вероятно искате да заминете: от отчаяние. Събудих се една сутрин и осъзнах, че не мога да живея повече така. Нито аз, нито моето семейство. Бях безработна от половин година. Съкратена. Дума, която допреди това никога не бях използвала.
Съкратиха ме след близо 20 години усилена работа в една фирма. Изгониха ме като мръсно куче, просто, защото имали нужда от „ново попълнение“- човек със свежи идеи. Беше изключително болезнено, защото изведнъж осъзнаваш, че се чувстваш непотребен. Ненужен никому. Неоценен през всичките години, през които си работил съвестно и отговорно. Първият месец прекарах като в някакъв унес. Не знаех какво да правя и накъде да поема.
Все още чаках някакви обезщетения, затова не се отчайвах. На втория и третия месец отчаянието ме хвана в пипалата си. Изстиска от мен цялата сила, която някога бях имала. Превърна ме в една слаба жена, която по цял ден се чудеше какво да прави, къде да отиде, как да си намери работа…
Живеех в малък град в провинцията. Там не е лесно да започнеш нова работа. Можех да стана сервитьорка – нещо, което никога до момента не съм работила, а и никой не пожела да ме вземе, след като видя, че съм прехвърлила 40-те. Другият вариант беше да мета улиците. Наравно с циганките, които никога не бяха работили нищо друго. Аз, допреди няколко месеца уважавана и почитана – сега превърнала се в метачка.
Потъвах все по-дълбоко в своя собствен ужас. Заплатата на мъжа ми не стигаше за нищо. Децата имаха нужда от нови дрехи, учебници. Пари за излизания. Аз не можех вече да им помагам. Не можех да допринасям за семейния бюджет. Започнаха скандалите. Отначало моят мъж прие нещата трезво и ме успокои, че ще си намеря работа. След това изпадна в едно от своите мълчания…накрая дойде обвинението, че нищо не правя, а по цял ден стоя у дома. Плачех и се молех да умра. Смъртта беше по-доброто решение, пред това да живея в този свят, където бях ненужна. Жалка и сама…поне така се чувствах тогава.
Спасението дойде четири месеца по-късно, когато моя приятелка ми предложи работа в Испания. Не мога да кажа, че приех светкавично. Мисълта, че трябва да се разделя с децата си за неопределено време ме съсипваше. Но мисълта, че ги държа гладни – тя ме ужасяваше. Затова след много безсънни нощи аз реших да замина.
Взех два чифта дънки – същите, които не бях сменяла от години, няколко по-дебели блузи и никакъв грим – отдавна не ползвах грим. Качих се на един автобус, който щеше да ме заведе направо там. Изпратиха ме мъжът ми и децата, махаха, когато автобусът потегли, но аз не ги виждах. Сълзите размазваха всичко.
Не мога да кажа, че не се страхувах. Не знаех къде отивам, не знаех езика, никога не се бях отделяла от семейството си. Приятелката ми нямаше да ме чака. Трябваше да сляза на гара в Барселона и някакси да стигна до нейния град.
Питах, молих…все пак стигнах. В рейса имаше много роми, от години работили в Испания. Тогава за първи път се сблъсках с това, което по-късно открих, че е запазена марка за българите в чужбина – злобата. Никога няма да ти помогнат. Дори да те гледат, че лазиш. За сметка на това испанците ти помагат винаги- правят го на драго сърце и никога не искат отплата. Правят го, защото са хора.
Първата ми работа в Испания беше в един ресторант на километри далеч от всякаква цивилизация. Приятелката ми беше успяла да намери работа единствено там. После ме заведе в ресторанта. Дадоха ми малка стая тип килия и започнах в минутата, в която пристигнах. Работата беше тежка и уморителна, но все пак не очаквах друго. За един месец заплатата, която получавах се равняваше на две, които взимах в България.
Говоря ви за времето преди години, когато и там още не ги беше ударила кризата. Пращах всичко на семейството си. Хранех се в ресторанта и не давах пари за квартира, така че единственият разход, който имах бяха цигарите. Мислех, че ме успокояват и ме отдалечават от ужаса на самотата, в който бях попаднала.
Няма какво да ви лъжа. В чужбина винаги ще бъдеш чужденец. Без значение колко години работиш, какво работиш и как се държиш. Винаги има малка частица от отношението им към теб, която се долавя. Но поне се отнасят с теб като с човек. В България и това го нямаше.
Прекарах 6 години в Испания. Не се върнах нито веднъж. Децата и мъжът ми идваха лятото. За Коледа бях сама. Шест Коледи, в които нямаш елха и не правиш вечеря за близките ти, просто, защото си сам. Шест години, през които си само ти и твоята самота. Хиляди безсънни нощи и безброй изплакни сълзи. Само човек, който го е преживял, може да разбере за какво говоря. Само човек, който е бил далеч от децата си знае, какво е да копнееш да ги прегърнеш, а да не можеш. Само човек, който е бил навън знае, какво е това.
Няколко месеца след като започнах работата в ресторанта си тръгнах от малкото село. Започнах работа в града. Гледах стари баби, работех по ресторанти. Чистех къщи. Гледах деца. Гурбетът ме научи, че месо не се яде само на празници. Научих се, че човек не живее само като скот и не мисли как да си плати тока.
Научих се да бъда уважавана: в институции, пред хора, по улицата. Научих се какво е да казваш „Добър вечер“ на човек, който туко що си видял на улицата, само, защото така е прието. Не гледаха на мен като на куче. Плащаха ми толкова, колкото бях заработила. Не ме лишаваха от надбавки, каквито се полагаше и на испанците. Живеех като европеец.
