На днешния ден преди 145 години си отива един от най-смелите герои на България, оставил светла диря в народната памет. Да преклоним глава и да си спомним за Левски, живота му, преминал с мисъл за Родината и нейното освобождение, и делата му.

Васил Иванов Кунчев е роден на 18 юли 1837 г. в град Карлово в семейство с общо пет деца. След смъртта на баща им, юношата Васил и двамата му братя поемат грижите за семейството. Няколко години по-късно е поверен на вуйчо си Василий, който е монах в Хилендарския манастир в Карлово. Васил също приема монашески сан през 1858 г. в Сопотския манастир и се назовава с църковното име Игнатий. На следващата година е ръкоположен за йеродякон.

Църковните дела не са били достатъчни на будния младеж и през 1862 г. той заминава за Сърбия, за да се включи в Първата българска легия на Раковски. Така пред него се откриват идеите на освободителното дело, организирането на чети и бунтовничеството. Целта е "събуждане" на народа към въстание срещу поробителите.

 Преминал през четата на Ильо войвода и кратко отшелничество в Румъния, Левски се завръща в родния си град. Навръх Великден през 1864 г. в Сопот, дякон Игнатий сам отрязва дългите си монашески коси и поема по пътя на революционната дейност. Русите къдрици на Апостола и днес се пазят в параклис до родния му дом в Карлово. Предусещайки гибелта си, Левски заръчва на майка си да погребе косите му, ако загине някъде далеч.

През следващите няколко години Дякона учителства в Карловско и Еникьой, пътува до Яш за среща с Раковски, става знаменосец на четата на Панайот Хитов и участва във Втората легия на Раковски в Белград. Междувременно посещава Румъния няколко пъти, след което започва да обикаля България, за да създаде на място революционни комитети. Животът на Апостола е бурен и изпълнен с опасности. Постоянните му пътувания до Румъния, обиколките в села и градове на Родината, са забелязани от турските власти и той е следен зорко. Въпреки това, уменията му да се представя под различни самоличности му помагат да избегне ареста.

През лятото на 1872 г. Левски напуска Букурещ и се отдава на апостолската си дейност. През септември същата година дяконът получава нареждане от революционния комитет за вдигане на въстание, но се противопоставя и решава да прибере бунтовническите архиви от Ловеч и оттам да се прехвърли отново в Румъния. Организираният обир на пощата в Арабаконак, с което Левски не е съгласен, се проваля, но тогава турската полиция вече е по петите на славния революционер.

На 27 декември 1872 г. Апостола на свободата е заловен при Къкринското ханче (до Ловеч) и отведен в Търново.

Предателството му най-вероятно не е дело на един конкретен човек, макар най-често да се споменава името на поп Кръстьо, който е един от верните му съратници и съучредител на комитета в Ловеч.

Според съвременници и историци, обаче, това е спорно, а някои дори отричат това. Други източници насочват към Марин Поплуканов, който е председател на същия комитет. Все още няма неоспорими исторически доказателства за предателство.

Васил Левски е откаран в София, за да бъде съден. Смелият българин се защитава самоотвержено, като поема върху себе си всички обвинения. В речта си неколкократно заявява, че през годините е търсил законни пътища за промяна на живота на българите и се разграничава от всякакви криминалните действия. Въпреки това, Апостола е осъден не от съд, а от комисия, в която участват множество българи, евреи и мюсюлмани.

На 19 февруари 1873 г. Васил Левски е обесен в центъра на София, близо до днешния паметник, издигнат в негова чест през 1895 г. Гробът на един от най-великите българи и до днес е неизвестен.

Има различни версии за това къде и от кого е погребан Дякона на свободна България. Според някои мястото е в църквата "Света Петка Самарджийска" в центъра на София, но според други Левски е погребан в църквата "Свети Николай Мирликийски". Все още не е установено с точност заупокойното място на Апостола.

Едно, обаче, е сигурно. Името на Васил Левски ще остане завинаги като символ на безсмъртие и пример за родолюбие в сърцата на българския народ.