Какво съм аз? Предател? Убиец? Беглец? Пътник? Родоотстъпник? Неблагодарник? Какво съм, щом бягам и се връщам там, където не е моето място?
ПРЕСТЪПНИК И УБИЕЦ не съм, защото не мога да посегна на живота на някого. Други посегнаха на моя и убиха илюзиите ми за едно прекрасно съществуване на този свят.
ПРЕДАТЕЛ?
Да, има нещо такова, защото аз предадох моя личен живот на хора, които никога не съм предполагала, че ще ме направят тесто, което мачкат и оформят по техен начин.
ПРЕДАТЕЛ СЪМ! Предадох себе си…
БЕГЛЕЦ?
Такава съм, защото избягах от семейството си и бягам вече 14 години от него. Избягах от прекрасните си две внучета, на които даже на ражданията не присъствах, защото бях избягала от тях и даже от собственият си живот… Задъхвам се от тичане напред-назад. Непрекъснато бягам. Надпреварвам се с хиляди други, избягали от себе си, от Родината, от децата си, от приятелите си. Бегълците са хиляди. Всички заедно бягаме по трънливия път на емигрантството.
ПЪТНИК?
Това съм. Счупила съм вече няколко куфара да пътувам. За къде? Въпросът е излишен – от едно място на другото. Дълги, изпълнени с кръстчета дни в календара от едната до другата година. Последни седмици и дни, когато стрелките на часовника почти не се движат. А куфарът? Той гордо чака, напълнен с надежда, че скоро ще го придвижат до летището и сигурно горкият се моли това са му е последен път. Обратният път е без календар, без кръстчета за отминали дни. Само криле, които ги отнасят един по един, бързо и незабелязано…
Светкавична последна седмица у дома. Ден, минута. Дълги, мокри пътеки по лицата на децата ми, на моето. Едри сълзи, показващи обич, болка, чужда привързаност.
ТЕЖКО!!!
Раздяла, която стиска гърлото ми всеки път, когато пускам куфара на лентата и знам, че следващите няколко минути ще бъдат много бързи, достатъчни само за една последна прегръдка, малко по-продължителна от обикновените. Една мокра солена целувка.
Мъничките сладки ръчички несигурно ме прегръщат – приклекнала, навела глава, несмееща да погледна личицата им, за да не видят и попитат за дъжда и влагата в очите ми. И последният миг идва.Чака! Ескалаторът, който ме отнася. Отнася ме, отдалечава ме от всичко мое, скъпо, за да стана след миг един обикновен пътник като всички останали – без куфар, без децата и внуците ми.
Последно махане за сбогом. Последно запечатване на гледката, преди да ме погълне един голям самолет, който ще ме отнесе в облаците и там, няколко часа вглъбена в мислите си, си давам сметка колко много губя, когато печеля…
РОДООТСТЪПНИК???
НЕЕЕ!!!
Както пише една приятелка:
„…И със кръв подписвам се, Родино:
Емигрант не е родоотстъпник!”
Няма емигрант, който да не е поставил след семейството си Родината. Това, че държавата ни е гнила, не значи, че Родината ни не е красива. Рила, Пирин, Родопите, нашата Стара планина, която като стълб стои и съединява севера със юга на БЪЛГАРИЯ! Това е тя, една човешка длан, с която всички се гордеем и страдаме, че някой нареди страната ни на първо място по бедност и смъртност.
Празнуваме Съединение, а се разединяваме. Робуваме на цветове и даваме доверие на цветя, които ухаят на престъпност, червени рози, горди гербери и прехвърляме доверието си на управляващи, които са ни предавали много пъти и предаваме Родината си, като бягаме от нея, но не сме родоотстъпници.
Само ние знаем колко тежи текста на песента:
”Жал ми е земьо, жал ми е за тебе!
Що народ замина за тая чужбина.
Там пари печелят, но чужд живот живеят, за да оцелеят.
Чужбина дава, чужбина взема, но каквото и да дава, чужбина дом не става.
Жал ми е земьо, за нашите в чужбина.
Чуваш ли как стене душа присадена?”
Знаем как стенат души присъдени, наранени. мокрим възглавници нощем, но не сме родоотстъпници. тя е там, в ляво, скътана и разстоянието между мен и нея не ме прави родоотстъпник
НЕБЛАГОДАРНИЦА?
Как да съм благодарна на съдбата, която ме направи съпричастна към болката, тъгата и сълзите? Тя ми е отредила да се радвам на чуждите домове, чуждите деца и на странни приятели, които набъбват със всеки изминал ден, на Фейсбука и Скайпа. В един момент се оказва, че аз съм станала богата и понеже не съм свикнала, запрятам ръкави, вземам ситото и напук на съдбата пресявам приятелите си. Което падне от долу, не е мое. Изхвърлям го от живота си, но това което остане, макар и малко, го ценя.
Обичам ви, приятели, за това, че не сте се промушили през дупчиците на ситото, а сте останали завинаги в сърцето ми!
КАКВО СЪМ ОЩЕ?
Ами, човек, изпълнен с надежда за светло бъдеще – без предатели, родоотстъпници, бегълци, неблагодарници като мен, – съдбата да се смили към тази моя надежда.
Да се надяваме!
С много обич: Елена Нинова, novaduma
