Как живеят българските емигранти? Кои са те, какви са техните стремежи, болки, успехи и провали? Щастливи ли са? Как живеят близките им в България? Много, много са въпросите и предизвикателствата в новата ни история. Един от тях е емигрантският въпрос.

Какво работят българите на Острова

Освен тези с високо платени професии тип инвестиционен банкер (малцинство в малцинството висшисти) и най-ниско образованите, сред които доста роми и български турци, има и категория на образовани и полуобразовани. Те обикновено са с висше, полувисше и средно образование, но рядко успяват да се реализират по специалността, освен ако не знаят отлично английски и не са се записали на допълнително обучение в Англия.

Често българите успяват да се самоорганизират на доброволни начала – създават си общества, групи, училища, организират си празненства и участия в местни фестивали. Гвоздей на самоорганизиращите се групи са честванията на националните ни празници.

Друга доста интересна дейност е организирането на секции за гласуване на български парламентарни избори в две последователни години – 2013 и 2014 г. В същото време има доста нашенци с британски паспорти, които гласуват на местните парламентарни избори.

Какви са “английските” гурбетчии?

За разлика от някогашните гурбетчии, днес идват представители на двата пола. Мъжете се ориентират към строителство, жените – към чистене на къщи. И едните, и другите работят във фабрики и ферми. Идват хора в трудоспособна възраст, които желаят да работят и да плащат честно данъците си. Хора, които търсят по-добър живот и които желаят да се интегрират, но също така да запазят националната си идентичност.

Фейсбук е истинско огледало за живота на имигрантите – те формират в социалната мрежа различни групи – освен за работа, има и за социални помощи в Англия, както и за мошеници и измамници на Острова. Особено интересни са групите на майки от типа на “бг мама”, само че живеещи, раждащи, отглеждащи деца и записващи ги за училище в Обединеното кралство.

Държавниците ни трябва да проучат внимателно изтичането на хората зад граница, причините и последиците от това, за да могат да се справят с обезлюдяването. Те може и да си затварят очите за причините за този феномен, да го обясняват с кризата, с комунизма, с космоса, с каквото искат, само и само да оправдаят нелепото си бездействие. Не трябва да си затварят очите пред последиците обаче. За разлика от някогашните гурбетчии, които като цяло не са имали за цел преселване, в наши дни хората се изнасят масово със семейства, с деца, с намерение за трайно преселване. Те няма да се върнат, тяхната съдба е да се претопят.

Ето мненията на няколко наши сънароднички, които живеят в Обединеното кралство:

Нели Михайлова, чистачка

“Пристигнах да работя в Англия преди две години и половина. Първото ми впечатление не беше особено добро. Имам предвид колко различно изглеждат къщите, безлюдните улици, по които вървях пеша и всичко, свързано с околната среда и времето, което също не беше привлекателно за мен. Относно хората, с които започнах работа (предимно англичани), нямах никакви проблеми. Дори опасенията ми за моя не толкова добър английски се изпариха бързо. Бях оценена за работата, която вършех с удоволствие и отговорност, още на четвъртия месец с грамота за “Работник на месеца”.

Павлина Боралиева, счетоводител

“Имаше още нещо, което ме тревожеше много в началото и това беше липсата на сънародници. Жадувах да говоря майчиния си език, на който се изразявам най-добре. Скоро разбрах за българската общност в Норич и за техните сбирки. Осъществих контакт и сега се радвам да бъда в това общество. Чрез него се чувствам по-уверена, по-емоционално неощетена заради прекъснатата ми връзка с родната страна. Все още ме измъчва носталгията”.

Цвети Колева, работничка във ферма

“От почти пет години живея на територията на Обединеното кралство и смея да твърдя, че това е държавата, в която искам да се установя и за напред. Харесвам всичко тук, най-вече това, че държавата се грижи за своите поданици. Е, има и недостатъци, като например, че им е малко по-бавна здравната система, но все пак действа.

Работя в една малка семейна ферма. Това е мястото, от което съм започнала, и в което все още продължавам да работя. Работодателят ми е англичанин и е много разбран мъж.

Доволна съм от дейността на нашето българско общество тук. Би ми се искало да бъдем малко по-активни и сплотени.”

Мария Мейнпрайз, зъболекар

“В Обединеното кралство съм от 18 години. Дойдох току-що завършила Медицинската академия, с диплома “зъболекар”, но без реална представа какво ми предстои. Страдам ли от носталгия? Да, много, но не зная дали това е всъщност носталгия за България или по-скоро притеснения за родителите ми и близките, които са там. Времето отлита бързо, забързани с невероятния темп на живот тук, осъзнаваме, че няма нищо вечно и часовникът тиктака, връщане назад няма… и понякога е просто твърде късно.

Работя като зъболекар и се чувствам комфортно. Дали след толкова години съм интегрирана в обществото тук е сложно да определя. Британците са много затворени и консервативни, трудно приемат чужденци. И “foreigner” ще си е винаги “foreigner”. Иначе винаги са изключително любезни, внимателни и усмихнати.

В конкурентна ситуация имигрантът е винаги този, който е ощетен, разбира се, по много елегантен начин. Това е реалността. Интегрирането ни тук може би ще е истинско за второ и трето поколение имигранти, за моята дъщеря и нейните деца. Най-трудни за имигрантите може би ще се окажат първите 20 години…”

Светла Георгиева, музикант

“Животът тук е различен от този в България. Аз съм учител по музика и музикант. Много се зарадвах, когато намерих групата в Бънги за народни танци от Балканските страни. В същия град работя като доброволец в театъра и така научавам все повече за английската култура. Имам вече приятели тук. А връзката ми с българите е групата ни. Моята страст е музиката и се радвам, че имам ученици тук, но все пак ми липсват

Източник: Дума