Казвам се Георги и живея … в чужбина. Но няма значение нито как се казвам, нито къде съм, щом не съм в родината си.  И моята история е като на стотици хиляди българи. Човек, работил, учил и мечтал да остане в България, но поради стечения на обстоятелствата, заминал на гурбет. Вчера гледах по телевизията предаване. Там казаха, че са провели проучване, в което 47% от българите са казали, че работят по специалността си.

На мен лично ми е трудно да повярвам на тези резултати, щом аз, като един средностатистически българин, съм работил на над десет различни места и то никога нещо свързано с образованието ми. Истината е, че всеки навън търси работа, каквато и да е работа. Откакто излезем извън пределите на страната ни се научаваме на това ,че “срамна работа няма”.

В България срамна работа е почти всичко, ако питаш бабите пред блока, а и не само тях. Защо когато си в чужбина можеш да гледаш баби и дядовци за пари, а вкъщи да не можеш да помогнеш дори за покупките на баба ти? Защо в чужбина можеш да миеш съдове по цял ден за пари, но докато си беше в България беше срамно един мъж да мие чинии, нали е “женска работа “?

И докато младите ни висшисти напускат, старите отиват да гласуват, но това е друга тема. Работя в един огромен склад с хора от цял свят, избрали тяхното бъдеще да не е родината им. И понеже не е културно да ги питам защо не са останали там, само им задавам въпроса “какво работеше в предишния си живот” и тогава виждам тъгата и носталгията в погледа и отговора им. С умиление се спират за миг и споделят кой бил учител в Индия, работел в банка в Украйна или шофьор във Филипините. За миг се пренасят отново там, където историята им е започнала.

Историята, която ги е довела до следващия им живот.

Източник: Лентата