Силвия Чалъкова е модерна млада българка - майка на две лъчезарни деца и писателка от София.  Завършва училище с изобразително изкуство, а после педагогика и българска филология в Софийския университет. През 2006 г. се дипломира в магистърска програма „Литературата – творческо писане” с проект за роман „Пролуката”, а днес, 10 години по-късно, той е осъществен и отпечатан във вълнуващ роман.

Книгата не се изгубва в морето от нова българска проза - през миналата година „Пролуката” е с първо място на литературен конкурс. Стихотворения и разкази на Силвия са публикувани в „Антология на младите български поети” (2007), „SMS-ПОЕЗИЯ” (2006), списание „Пламък”, книга „Без заглавие”. През последните десет години от живота си тя работи като редактор, сценарист и автор в различни родни медии. Предлагаме ви кратко интервю, което интересната млада жена даде специално за вас, читателите на "Новини Лондон".

Кое те накара да напишеш романа си- за какво е той и каква е поуката в "Пролуката"...

„Пролуката“ е роман за живота на група млади артистични хора от поколението, родено през 80-те, приятели, които, може би за нещастие, имат участта да изживяват най-прекрасните си години в България, София, в объркания и в голяма степен изгубен период след 2000 година. Със своите характерни трепети за възрастта си, стоящи на ръба на една българска градска реалност, в търсене на изгубеното „себе си“, в търсене на по-висша Сила от „шуро-баджанашките“ взаимоотношения на нашите ширини, героите се впускат в търсене на Истината за „пролуката“ и за себе си. Някои от тях усещат „пролуката“, други не, но всички са обзети от натрапчивото чувство за загуба, за празнота. Вероятно именно заради този хомогенен хаос не може с точност да се постави и границата в романа между реалност, фантазия, фантастика, здрав разум, изкуство, религия, пристрастеност и лудост.

Голямата част от хората, когато усещат „пролуката“ имат необходимост от клетка. Да затворят „пролуката“ с тежки мебели от явор, да обковат прозорците с алуминиева дограма и черни стъкла, да подменят реалните си чувства и емоции с научени, които някога, някъде са им били наложени да изпитват в определени житейски ситуации. Друга част от почувствалите „пролуката“ просто я неглижират, отблъсквайки я с временно по-силното влияние на хероина и марихуаната. Но главните герои, поставени пред различни изпитания в ежедневието си, достигат до осъзнаването на смисъла на собственото си житие, именно когато се осмеляват да влязат в „пролуката“.

Тази книга се промуши в ръцете на съвременния българин сред хилядите други - защо си струва да я прочетем?

Защото всеки градски, артистичен човек, с мечти, който е прекарал своите тийнейджърски или младежки години в България, във времето след 90-те години, със сигурност е преживял докосването до Пролуката. Това е време на огромни мечти и надежди, споено, като с лепило,  с първите шамари на гнилата, простодушна и просташка българска действителност. Време на предлагане на големи възможности, но само на „нашите хора”. Да се промуши, защото Пролуката ще даде обратна връзка за тази „шизофрения” на хората, които тогава не са били „наши”, а „чужди”, по един сензитивен и правдоподобен начин, граничещ с психотерапия и имащ за цел да „дезинфекцира” и затвори раните от онзи период, за да продължи човек пречистен и освободен от тежестта на сбитата, дребнава, тесногръда реалност в България.

Ето какво ми написа мой читател за романа „Пролуката” съвсем скоро: „Чета "Пролуката". Жива и отваряща книга. Освобождава ме от тъмни мисли, които съм стаявал в мен, а сега като ги прочета същите в книга, буквално се почиствам.” Именно на това се надявам – моята книга да е пречистване и почистване за други сензитивни хора, които без да искат са попили и грозотата от онова време в себе си.

Твоят любим пасаж от книгата?

...Един произволен пасаж от книгата, избрах го както бих отворила Библията – на „случайна” страница. Не казвам, че го слагам до Библията, просто вярвам, че няма случайни неща и може би точно в този момент някой има нужда да прочете точно този откъс:

„Само ако си в „Джаза“, можеш да чуеш песента на рибите Самотници

                                                               Вторник, април 2004 г.

В „Джаза” тази вечер беше почти празно. Вероятно, защото бе вторник. Кокетните масички и столчета образуваха дишащи  самостоятелни кътчета, обрамчени с черно-бели фотоси по стените.  Своеобразните „сепарета“ бяха толкова задушевни (и наситени с енергиите на насядалите там прекрасни хора), никой никога  нямаше усещането, че е сам, а едновременно с това можеше да чуеш гласа на всяка самота поотделно. Това беше една особена левитираща фаза на усещането за „сам“ – хем си сам, хем винаги чувстваш присъствието на онези, на които се възхищаваш и те те издигат с поне пет сантиметра над земята (което се допълваше и от извънземния принос на Луис Армстронг, свирещ на своя тромпет, изпод рамката, закачена на стената). “Джаза“ беше култово заведение за всички неформални люде, които с поведение и визия можеха да разчупят и най-рамкираното мислене. Уютно сгушено в скута на една от старите сгради на улица „Граф Игнатиев“, след книжния пазар на площад „Славейков”, то шепнешком привличаше, когото трябва, „надвиквайки“ чегъртащия тропот на трамваите.Светла и нейните приятели ходеха често там именно заради специфичното усещане за „самота“ - хранилка на необходимостта им от общуване. Онази вечер бе завела Мартин, а той: Влади, Иван и Светльо.

След изплискалия се априлски дъжд, само водата в капчуците подрънкваше ритмично, в такт с високите токчета на момичетата, бързащи за някъде. Преди да влязат вътре обаче, Светла спря, дочула странен духов акомпанимент от виещия се вляво на вратата капчук. Точно тогава зад  гърба й подрънка пъргавият трамвай, властно пързалящ се в своите релси и пеещ собствена песен.Като го изчака да мине, замръзна от удивление - капките от капчука пееха с гласа на Луис Армстронг великата му песен „Какъв прекрасен свят“.”

Какво ще пожелаеш на българките в чужбина и специално на читателите на "Новини Лондон"?

Аз нямам личния опит от емигранството, но имам не един или двама близки, които бяха принудени от просташката безизходица в България, неандерталското поведение на хора от всякакви сфери и политиката, да я напуснат и да търсят живота си другаде. Аз зная колко им е било трудно да вземат това решение от чисто емоционална гледна точка – да се разделят с близки и с малкото останали свидни спомени тук. Зная, че повечето от тях не са тръгнали от амбиции, а от безизходица, и това ме вбесява. И все пак съм убедена, че само най-смелите и кадърните направиха тази голяма крачка/ полет.

Ето защо не бих пожелавала нищо, а само бих им дала „Пролуката” в ръцете, за да се върнат назад в онези мечти и да ги очистят от грозотата и може би да ги възродят, но там, някъде, където „нормалността” е социално понятие, а не психологическа констатация.

Главният герой в „Пролуката” е жена, и това не е случайно, защото ние, жените, изнесохме на плещите си годините на т. нар. Преход и продължаваме да носим на гърба си деца и цели семейства. Българката е уникално същество – достойно за роман-класика. Бъдете здрави и обичайте! Женската Ви сила е магия!

Интервю на Надя Йончева