Когато българинът е недоволен, пред него стоят няколко перспективи, от примамлива - по-примамлива.
Ако се намира в първи стадий на недоволство, може да се оплаче чрез гневно-сълзлив, деликатно неграмотен статус във Facebook и да се надява на емпатичен лайк от другар по съдба. Например:
"Снега пред нас пак не е почистен, не знам вече какво да направа".
Вторият стадий на недоволство се разпростира в текст, публикуван в собствения блог, с качество на Facebook статус, но удължен.
Съчинения от типа на "Защо никога повече няма да стъпя в Billa и искам всички да знаят това" редовно намират своето място под онлайн слънцето на социалните мрежи и блоговете с не повече от 20 последователи.
В трети стадий на недоволството от социалните неправди, ощетеният от ниските януарски температури започва да пише писма, да организира протести и да съставя петиции.
Това кверулантно поведение обичайно бива одобрявано, рeшервано и издигано на пиедестал от сподвижници на недоволника, които страдат не по-малко от същото явление и освен това, практикуват като хоби "търсенето на правата си".
"На ъгъла на ул. Шипка и ул. Щипка в столичния квартал "Фондови жилища" има два метра изронен асфалт. Моля, подпишете се тук, за да спрем безобразията в България!!!".
Когато нещата са безнадеждни, обиденото дете на клета майка България, навлиза в последен, четвърти стадий на своето недоволство и започва да поставя ултиматуми и да заплашва. В последно време - с емиграция.
Не е възможно в рамките на изминалия уикенд да не сте станали свидетели на поне десет злокобни онлайн заплахи с емигриране от родната страна.
Примери:
"Избраха червен президент - време е за емиграция".
"У нас има два изхода - Терминал 1 и Терминал 2".
"Ако не видя нещо нормално да се случва в тая абсурдна държава, няма да ми видят лицето повече тука"...
Инфантилната идея, че държавата и обществото треперят от страх, че Ivan Dimitroff, Marina Krasimirova или Petio Totkov ще полетят със самолета към зелените полета на очакващата ги с нетърпение, отворени обятия и майчинска усмивка Чужбина, започва да заема нелепи измерения.
Въпреки че отдавна вече емиграцията не е постижение и дори бабите не се гордеят, че внуците им живеят в чужбина, родният мрънкач продължава да заплашва социума с отсъствието си.
"Непрекъснато емигриращите" обичайно са над 30-годишни, но живеят с родителите си, завършили са някакво висше до половината, обитават краен квартал на София или провинция с трудно произносимо име и са решени да защитават правата си на всяка цена и да раздават справедливост.
Как? Като заплашат президента/премиера/общината/омбудсмана/времето/бездомните кучета/лошите шофьори/несъобразителните съседи/тъпите шефове, че ще си вземат цялата фамилия и ще си бият камшика я към Острова, я към Канада, и ще си оправят живота. Хак да ни е на всички!
Сериозно, хора, мислите ли, че на някого му пука, че ще си вземете посредствените способности, отегчителното жалване и минималния принос към добруването на обществото от Меричлери и ще ги натресете на Холандия?
Комплексарското издигане на живота зад граница в култ и паническото търсене на изход от "европейската провинция" България са толкова дразнещи с кухата си претенциозност, че ако wannabe истинските европейци и американци действително се изнесат от страната, всички ще си отдъхнем дружно.
Не че територията ни не бъка от възмутителни неуредици, напротив, бъка. И не че нередностите трябва да бъдат преглъщани и премълчавани. Не трябва. Но ако всеки си гледа своята работа и вместо да пищи във Facebook, направи каквото се прави в съответната ситуация, може би качествените кадри, които изтичат зад граница, ще са по-малко. Тези, чието присъствие би имало смисъл и файда.
Живеем в страна с отворени граници и самолети за различни точки на света излитат всеки час. Ако искате да се метнете на тях и никога да не поглеждате назад, едва ли повече от трима души в близкото ви обкръжение ще ронят крокодилски сълзи по четката ви за зъби в банята.
Търсенето на по-добър живот е изконно човешко право и ако смятате, че България е недостойна за вас, със сигурност може да се реализирате другаде.
В Щатите всеки ден се нуждаят от разносвачи на пици, Италия копнее за чуждестранна евтина работна ръка, която да сервира италианско еспресо, а всяка уредена европейска държава се нуждае от хора, които да повдигат декубиталните дющеци на нейните възрастни.
Но ако нещо ви задържа тук, по-добре спрете да поставяте безсмислените си ултиматуми и се опитайте да сте от полза. Пък току виж децата ви заживеят в по-добра държава.
Ако ли не: До-виииж-да-не! До-вииииж-да-не!
Източник: Цветелина Вътева, webcafe.bg
