Дойде отново началото на поредната нова година. И с началото на всяка година си отправяме пожелание към самите себе си - какво искаме да променим в живота си, кои кътчета на света искаме да посети, как искаме да изглеждаме, кого мечтаем да срещнем. После дните започват да се трупат, а копнежите ни като снега биват спомен за нещо красиво, но бързо изпарило се, стъпкано под забързаното ежедневие.
Тук е моментът да напомня, чe ние сме тези, които трябва да следваме мечтите си, не те нас. И когато тръгнеш да гониш мечтите си, тогава започваш да бягаш с вятъра, крилете ти те водят там, където сърцето ти вече е препускало...
Така започна и моето приключение наречено "Лондон".
И тъй като напоследък се изписаха какви ли не неща за живота на емигранта нека започна така: Когато биваш воден от собствените си мечти, където и да идеш ти никога не си гост. Когато се чувстваш щастлив на дадено място, имаш правото да бъдеш част от него. Преди да бъда нападнат, нека уточня - родината е една и тя винаги ще си остане една, най-скъпата и мила, също като майчиното рамо. Но това в никакъв случай не означава, че нямaш право да потърсиш своето място в света.
Така или иначе ние всички сме птици и отлитаме достатъчно бързо от този свят, за да режем сами крилете си и да слагаме граници на мечтите си. С идването ми в Лондон разбрах едно - думата "българин" за повечето хора не е любима. Разбрах и още нещо - лицето, което показваш на света за себе си, ще говори не само за теб, но и за държавата ти много повече от всички неща изписани по медиите.
Неведнъж са ме питали откъде съм и винаги гордо съм казвал името на България. Няма да крия, че често това е будило учудване. Нека не се заблуждаваме - средната извадка на хората, идващи в Англия, със сигурност не показват истинското лице на българина. Не трябва да съдим другите какво мислят за нас самите, нека постъпките ни говорят сами.
Когато в най-натовареното време в метрото в Лондон всички бягат напред-назад, една възрастна дама стоеше с две големи чанти пред огромен брой стълби, подминавана от стотици англичани. Тогава отидох и просто и казах: "Нека ви помогна". И един българин, да точно онзи "простият и крадящият", да, точно той показа какво е да бъдеш добър сред реката подминаващи студени англичани.
Нима трябваше да ги спра, нима трябваше да им кажа: "Ето такива сме всъщност българите". Не и не е нужно. Важното е да помним кои сме и постъпките ни да запазват тази добрина в нас и когато пак ме попитат: "Ти откъде си ?" без никакъв срам ще отвърна: "От България".
От онези, които няма да подминат жената в метрото. Онези, които могат да мечтаят и да летят, които знаят откъде идват, обичат родината си и показват на целия свят лицето.
Защото посланиците на България сме всъщност всички ние по света и вместо да хулим кой какво мисли за нас, нека се постараем собственото си лице, което показваме пред света, да ни кара да се гордеем. Приятен полет!
Автор: Александър Алексиев
