Преди 26 години, около седмица след дворцовия преврат на 10 ноември, бях в час по история. Учителката ми в шести клас бе една нисичка, начетена и достолепна дама. Винаги, когато преподаваше някакъв урок, бе много въодушевена и постоянно ръкомахаше. Беше с протеза на едната ръка, така и не разбрах каква бе причината за това, а и тя не обичаше много да говори за себе си.
Точно покрай нея се влюбих в историята - наука, която изглежда абсолютно досадна на повечето ученици, но всъщност е много важна - един от фундаментите на знанието за света.
В този ден тя беше изпаднала в някакъв революционен делириум и въобще не се придържаше към урока - говореше, че най-после комунистите, които са я репресирали дълги години и дори са я пратили да преподава в това малко градче, са паднали от власт. Обясняваше, че идват светли дни, че народът вече е свободен и всички ще живеем щастливо и доволно. И че комунистите трябва да си получат заслуженото и никога повече да не се връщат. Слушахме я като омагьосани, а аз дълго време не можех да отлепя поглед от нея.
Мина около година, учителката ми все още вярваше в светлите си демократични идеали, но сякаш ентусиазмът й се беше поизпарил. Подари ми една дебела книга, посветена на политическите идеологии през XIX и XX век. Постоянно ме снабдяваше с новоизлизащи книги - в началото на 90-те имаше бум на литературата на историческа и политическа тематика. Не знам колко съм разбирал тогава от всичко това, но книгите ми бяха много интересни.
Пътищата ни малко по-късно се разделиха - аз отидох в Математическата гимназия в областния град, после в университета, а тя вероятно десетина години след революцията се е пенсионирала. Не съм чувал нищо за нея отдавна, надявам се да е добре.
Защо се сетих за учителката ми по история точно на 10 ноември? Тогава, преди 26 години, тя ни обясняваше, че българите сме една от най-образованите нации и че това е огромен капитал за бъдещето ни. Отчиташе образованието като единствения плюс на комунизма.
По-късно осъзнах, че наистина нивото тогава е било несравнимо с това, което се случи с родното ни образование през годините на Прехода.
През 90-те знанието и грамотността не бяха на високо място в ценностната система на обществото ни. Беше наложен моделът, че не е важно колко си образован, а колко си пробивен и дали можеш да правиш пари. Медиите ни заливаха с герои от криминалните хроники, с добре облечени бизнесмени и със силиконови гърли, а за наука и за образование почти не се говореше. Трябваше да мине доста време, за да си дойдат нещата по местата. Но се оказа, че сме безнадеждно закъснели.
Днес, четвърт век след "революцията", разбираме, че България е на първо място по неграмотност в ЕС, а според Европейската комисия над 40% от учениците ни са напълно неграмотни. През 2013 г. ми попадна едно изследване на PISA (Програмата за международно оценяване на учениците), според което 44% от българските деветокласници нямат ключови когнитивни умения, определящи както за включването им в пазара на труда, така и за пълноценното им участие като граждани. През 2009 г. процентът е бил с три пункта по-нисък. Проучването проверява уменията по четене, математика и природни науки на 15-годишните ученици по света. Според изследването в България не само средното ниво на компетенциите на учениците е сред най-ниските в развития свят, но и разликата в постиженията на най-добре и най-зле представящите се ученици е най-голяма спрямо останалите държави. Оказва се, че само 4% от българските ученици са постигнали отлични резултати.
Как за тези 26 години стигнахме дотам - една от държавите с най-добро образование в световен мащаб се докара до такова положение, че е в дъното на всякакви класации. Никой не дава отговор на този въпрос, а образованието ни с всяка изминала година се срива. Родителите пък са принудени да плащат луди пари за частни уроци на децата си, за да могат да бъдат подготвени на входа към висшето образование. Университетите пък от своя страна до такава степен са снижили критериите си за прием, че всеки може да стане студент. Затова децата се ориентират към висше образование в чужбина. Всяка година около 10 000 български студенти заминават да следват зад граница, най-често във Великобритания, Холандия и Дания, расте броят на учащите и в Германия и Франция.
Въртим се в омагьосан кръг - средното образование е на дъното, нивото на висшето пада със страшна скорост, а децата масово излизат в чужбина. За капак - вместо да укрепи образованието в масовите училища, държавата от тази година ще плаща субсидии на частните училища за всеки един ученик в тях. Дори в люлката на капитализма - Великобритания, такова нещо е недопустимо. Частните училища - т.нар. Independent schools, са напълно изключени от системата на държавното и общинското финансиране. У нас обаче вървим към модел на още по-голямо класово разделение. Модел, който вече се отрича като неефективен и в Австралия, която е пионер в този начин на финансиране на частните училища.
Горката ми учителка по история, едва ли си е представяла на 10 ноември 1989 г., че сценарият в България ще бъде точно такъв.
И ето, че образователното министерство започна някаква реформа в училище, която обаче по-скоро ще задълбочи проблемите, отколкото да започне да ги решава. Ни в клин, ни в ръкав МОН въведе нови учебни планове, които намаляват драстично броя на задължителните часове по ключови предмети като история, биология, химия, физика. Сериозно се намаляват и часовете по информатика, както и по философия, музика и изобразително изкуство.
Големият удар обаче за много ученици и родители е намаляването на часовете по първи чужд език в езиковите гимназии от 4 на 2 часа седмично. Часовете по втори чужд език се запазват както досега - 2 часа седмично. Това, след като вече има субсидии от държавата, ще насочи още повече деца към частните училища. Според публикации в медиите съществува риск голяма част от учениците да не успеят да покрият и изискванията на чуждите университети за минималния задължителен хорариум. По този начин те могат да бъдат лишени и от възможността да кандидатстват извън България. Няма сериозна аргументация на всички тези промени, които ще ударят най-вече учениците в последните две години от гимназията.
Експериментите, които в момента се правят с българското образование, са на път да го сринат съвсем, а във всеки един ход на МОН личат лобистки интереси. Затова вече си мисля, че назрява въпроса: Дали просто да не рестартираме държавата, която прогресивно ни превръща в една неграмотна аморфна маса от хора, вместо в развито общество. Да започнем на чисто, каквото било-било. Да си върнем онази държава, която загубихме преди 26 години в часа по история. С онази моя любима учителка, която така и не дочака светлото бъдеще.
