- Разкажете ни малко повече за това какво ви доведе в Лондон?

- Здравейте на вас и вашата медия. Върнах се в България вчера вечерта. В момента ме намирате в Шумен, за да присъствам на представлението, на което съм режисьор. Тук, както знаете, в България така правим, всеки върши всичко – пишем, режисираме... Кой както може.

- За първи път ли сте в британската столица?

- По принцип много харесвам Лондон. И като град, и като култура, но този път не бях тук по повод някаква екскурзия или пътуване. А специално за представлението „Семеен албум“.

- За какво става дума в пиесата?

- Пиесата е написана от колегата ми – актьорът Малин Кръстев, ако не се лъжа през 1996-1997-ма година. Буквално си е от миналия век. Той тогава ми я даде, за да я прочета, тъй като, видите ли, я написал за мен. Всъщност визираше ролята, която Геро в момента играе. Самата роля е заимствана много от мен и от начина ми на живот, интересите ми... Ето, аз, например, много обичам цветя, и като цяло подобен тип живот, натурален, близък до природата.

- Доколкото знаем, пиесата е доста награждавана?

- Да, всъщност това беше и причината всички дружно да се хванем за нея и да искаме да види повече, както се казва, „бял свят“. Не знам колко от вашите читатели знаят, че за тази пиеса Малин Кръстев получи „Асекеер“ за драматургия, а Геро – за главна мъжка драматична роля. Беше нужно много време, усилия и подготовка това да стане факт, но се радвам, че със съвместните усилия на много звена – знаете, за такова нещо трябва подготовка, организация и т.н., всичко се случи както трябва. В крайна сметка към днешна дата ние сме част от един изключително успешен проект, и то не само заради наградите, а и заради усилията, вложени в него, които не са никак малки.

- Как въпросното представление се озова в Лондон?

- Бях за известно време в моята биография министър на културата, може би знаете (смее се). Тогава на мен се падна отговорността да разпределя бюджета за културните центрове в чужбина – 10 броя в Европа. Кандидатите идваха да правят събеседване, така се запознахме и със Светла (бел. ред. Светла Дионисиева, директор на Българския културен институт).

- Това първата постановка, в която участвате на английска земя ли е?

- Всъщност не. През далечната 2002 г. бях тук за премиерата на едно друго представление, което по онова време играехме в театър „Сълза и смях“. Когато в момента се връщам назад, си спомням, че всъщност бяха две представления. Едното играхме в самото посолство, а другото - в църквата до него. Казваше се „Арт“, беше преди 13 години, но още споменът е много ярък.

- Защо според вас е така?

Ами имам си теория по въпроса. И тя гласи няколко неща, които са абсолютен факт. На първо място, в Лондон има страшно много българи, които очевидно се интересуват от култура и намирам това за чудесно. Аз, смея да отбележа, съм обиколил много места по света, на различни континенти, дори до Австралия съм бил, гмуркал съм се до Големия бариерен риф... Но смея да кажа, с ръка на сърцето, че такова нещо като това тук не съм виждал.

- Какво имате предвид?

- Ами сами можете да видите,че реално дейността на Българския културен институт надвишава в пъти капацитета и средствата, които се отпускат за него. В такава важна за целия свят страна като Великобритания това е нещо уникално.

- Смятате ли, че БКИ действително популялизира българската култура на Острова? Каквато всъщност е ролята му?

- Категорично съм на това мнение. Защото малко хора, например знаят, че Българският културен институт в Лондон е един от малкото в света, които държат да има субтитри на всяко едно представление. И това не е с цел някой да се прави на интересен, а да се популяризира родната култура сред чужденците.

- Различно ли е човек да играе със субтритри на чужд език? Това не е типично за България.

- Ами аз вече четири представления съм минал така и смея да кажа, че със сиурност не е нещо кой знае колко сложно. А и когато си в друга държава, да искаш да популяризираш по някакъв начин собствената си култура е съвсем нормално. Няма как обаче да стане, ако не говориш/пишеш на местния език. В крайна сметка посланията в едно представление се осъществяват и през езика, не само през визуалното. И когато зрителите са местни хора, те трябва да разбират какво се случва. За това, смея да кажа, това е похвално усилие на Института, да осигурява комфорт на местните, те да разбират ставащото на сцената.

- Имаше ли много чужденци на представленията?

Не бих казал, че бяха толкова много, колкото би ми се искало, но е факт, че за наша най-голяма радост такива имаше. Говорих си в публиката дори с част от тях, британски танцьори, дошли да видят какво се случва и знаете ли какво ми казаха – „Браво. Справили сте се страхотно“. И, честно да ви кажа, това за мен е най-голямата награда и постижение на Института – да привлече чужденци. Да слушат и да се обогатяват от българската реч.

- Напоследък наблюдаваме значителна крачка напред за българската култура в Лондон. За последните месеци сме свидетели на много културни събития от най-различно естество - театрални постановки, музикални събития, изложби. На какво се дължи това, според вас? Какви са личните ви наблюдения?

- Това, което ми казвате, може само да ме радва. По принцип знам, че има и доста поп фолк концерти, които се организират в големите градове в чужбина. И не съм настроен толкова оптимистично. В смисъл, не мисля, че те по някакъв начин ще спрат. Но, знаете ли, това е въпрос на лично възпитание. Имам усещането, че България е страна, в която ценностите вече отдавна са загърбени, моралната ни система е обърната. Разчитаме, че училището ще възпита непременно децата ни, а забравяме, че този процес започва още през първите седем години. Когато ти все още не ходиш на училище. И когато семейството, което на практика трябва да ти осигури този начален тласък, е незряло, когато един родител не е готов да бъде родител и не е готов да предаде на детето си никаква ценностна система, а точно обратното - оставя го на самотек и улицата решава неговото бъдеще, става много лошо.

- Какво имате предвид?

- Образованието и културата са основополагащи. Няма по-голяма и по-важна ценност от това. И вината, ако момента в България се слуша поп фолк главно, е изцяло на родителите. Защото те не са показали, не са дали възможност на децата си да се докоснат до друг тип музика. Не съм казал, разбира се, че това трябва да е класическа музика непременно. Но каквото и да изберат, в тази невинна възраст, децата трябва да знаят, че има нещо различно от чалгата. Защото ето - тези, които са пораснали в друга държава, да кажем в Лондон, работят и си изкарват парите по строежи, например, не знаят, че съществува друго. И това е страшно. Не може човешкото съществуване да се свежда само до това - да си осигуриш хляба, и всяко удоволствие за душата да е лукс, който, едва ли не, не е нужно да си причиняваш.

- Какво според вас трябва да се направи, за да се подобри културата на българите? Не само в България, но и в чужбина.

- Има страшно много работа за вършене. Но аз не смятам, че това може да стане със забрани. Няма как да забраним поп фолка, да го изтрием. Тогава ще дойде нещо още по-лошо. Ние трябва да се занимаваме с това да се самоусъвършенстваме и самовъзпитаваме. Българите сме много странни хора. Голяма част от тези, които виждам са тотално незаинтересовани. Те не искат да потърсят изобщо някаква реализация вътре в себе си, да се лишат от някакви неща в името на доброто си образование, на развитието си. Българинът вечно си мисли, че има някакъв друг, по-лесен начин да направи нещата. Ти му казваш - това става така и така, ето как се прави по света. Но той - не, аз искам по-лесното, по-бързото, встрани.

- Дъщеря ви също учи в чужбина?

- Да, изпратих я в Барселона точно по тази причина - да смени средата. И се радвам, че се получи така. Защото тя попадна на специалност, където не контактува с други българи и наблюдавам как се променя отношението й към смисъла на човешкото съществуване. Не сме изпратени в крайна сметка на тази земя, за да ядем, да пием и да се размножаваме. Нито да си купуваме скъпи коли. Забравили сме какво значат думите "чест" и "достойнство". За нас те са нищо. Какво е това - да преминеш през живота си не с материалното, не със скъпа кола, не с яхта. А с достойнство. Няма по-велико нещо. Да си превъзмогнал собствените си недостатъци, слабите черти на характера си и да минаваш с гордо вдигната глава през живота. И да го осмисляш. Иначе сме животни, скотове. И те това правят - ядат, пият, размножават се и умират щастливи. Това е. Не трябва да мислим за себе си като такива същества. Бъдете достойни, мислете!

- Вие бихте ли живели в чужбина?

- Аз съм на 57 години и за мен е късно да правя такива промени. Но има много българ- ски актьори, които в момента се развиват. Ето, Бойко Кръстанов снима втори сезон в Ирландия сериал. Захари Бахаров се снима в "Игра на тронове". Има шанс и възможност за реа- лизация. Трябва просто да спрем да мислим за себе си като жертви, хора, незнайно как и защо ограбени, нещата се получават. Ето при- мера със Захари. Заряза всичко и дойде точно в Лондон за половин година. През това време не се случи нищо. Но той го направи, оправи си английския език, и когато се върна в България веднага получи ролята в сериала. Но това става с персонално, лично усилие. Нищо не идва наготово, разберете го. Още по-малко за човек, идващ от Източна Европа. Необходимо е развитие, човек трябва да надгражда. Да се направи стратегия и да се следва. Няма да се случи нищо ей така, отникъде. Трябват усилия.

- Планирате ли още участия в Лондон?

- Да, разбира се. В момента правя едно представление, в което участват Захари Бахаров и Юлиян Вергов, например, което много бих искал да представя на лондонската публика. То е малко по-сложно като драматургия и декор, но ще се опитам да е както трябва.