Аз съм Багдад. Аз съм Париж. Аз съм Анкара. Аз съм Истанбул. Аз съм Орландо. Аз може да съм всяко кътче на света, в което идиоти опитват да докажат, че са мъже, опасващи се с колани-бомби и яхнали коли, натъпкани с експлозиви.

Но това, чудя се, на кого ще помогне? След почти всеки атентат, Фейсбук е залят от емоционални послания, изпълнени с гняв , съчувствие и закани. Всъщност, сега, може би една от най-жестоките и кървави атаки на „Ислямска държава” през последните седмици е тази, за която светът най-малко страда. Да, разбираемо е. Лято е, мислим за плажове, море, чайки, потни чаши с бира. Някак не върви със заринати от пясъка крака да мислим какъв прочувствен пост да направим за над 200-те души убити, докато спокойно си пазаруват. Сред тях и много деца. А и някак „Аз съм Париж” е по-така от „Аз съм Багдад”. Няма да събере много лайкове. И някак не си представям, че Франсоа Оланд, Барак Обама, Дейвид Камерън, други световни лидери и Бойко Борисов биха отишли на „Марш срещу страха” в Багдад. Най-малкото , защото в Ирак си е доста страшно.

Не става за добри снимки на преплетените им ръце. Да не забравяме, че именно за Багдад световно проучване призна, че притежава най-безполезните и фалшиви бомбени детектори, продадени на службите за сигурност от британски бизнесмен през 2012 година. За направата им тогава били използвани топчета за голф. Правителството на Ирак само призна, че мерките за безопасност, които взима са остарели и ненадеждни. В крайна сметка: Който си го направи сам, никой не може да му го направи, нали?

От години насам сякаш ние сме свикнали с вълната на насилие в Багдад. Няма хаштагове, няма флагове върху снимката за Фейсбук профила ни и няма заглавни страници на вестниците, почернени и със списък на жертвите и техните истории. Крайна сметка, къде се намира Ирак? Толкова е далеч, че не е наш проблем.

Явно смъртта не е еднаква за всички. Когато дете умре заради някое обезумяло камикадзе в центъра на Париж, неговата смърт по-страшна ли е от тази на дете в увеселителен парк в Багдад? Някъде прочетох обяснение, че тъй като е далеч от нас и затова не обръщаме толкова внимание. Сега, аз наистина не бях много добре по география, но понаучих едно-две неща и ми се струва, че Америка не е много по-близо от Ирак, а сякаш Турция е малко по-към нас от Орландо, Ню Йорк,Бостън, Вашингтон.
Всъщност, не е истина, че ни пука само за част от убитите.

Истината е че не ни пука за нито един от тях. Всичките хаштагове и статуси не могат да ме убедят, че повече от половин процент от хората отделят и пет минути мисли за загиналите при терористични нападения. И това не е нещо ненормално, не ни прави изроди. Хората сме си такива. Та, ние отбягваме със страшна сила дори собствените си проблеми и притеснения, та какво да кажем за тези на жители от далечни и непознати страни. Ако ще и цял жилищен блок в Люлин да се срине, това не означава, че ще седнем да поднасяме цветя пред него. И дори да го направим, едва ли мислите ни ще се концентрират върху него за повече от ден. Тревогите ни достигат не по-далеч от братовчедите ни, второ коляно. И даже това ми се струва много.
Как да си платим тока, интернета и сметката за телефона някак изглежда по-големи тревоги, по-присъстващи, по-близки, по-може да ги пипнем, по-може да ги вдишаме.

Но аз не мога да забравя това, което прочетох, написано от журналист, присъствал на мястото на трагедията: „Улицата беше изпълнена с живот миналата вечер. А днес миризмата на смърт е навсякъде”.
Моята улица е винаги пълна с живот също…