Кой?

По същия начин и от Агенция “Митници” са отказали информация на разследващия сайт „Биволъ", отправил запитване по Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) кои са фирмите, които през последните пет години са внасяли боклуци от държави извън ЕС. От Агенция “Митници” са съобщили, че броят им е 538, но не и кои са тези фирми. Както ИАОС, така и митниците смятат, че обществото не проявява интерес към подобна информация. Изглежда, че изпълнителната власт си е присвоила правото да знае какво е добре и какво не е добре да знае обществото.

Сега обаче бе постановено, че запитването на “Капитал” трябва да получи отговор. Съдия Вяра Русева от Административен съд - София-град задължи ИАОС да осигури исканите данни. Нейният аргумент: “Безспорно вносът на отпадъци е един от факторите, който е в състояние да окаже съществено въздействие върху повечето от компонентите на околната среда“. А фирмите, които го осъществяват, и лицата, които ги движат, показват в чии ръце е този бизнес.

Пътят на боклука

До момента е известно, че през 2017 в България са внесени 72 000 тона отпадъци, изгорени само в циментовите заводи, а през 2018 година - 85 000 тона, като 3% от тях вече са за тецовете. Но не тези данни са значими за обществото, а съставът на отпадъците и как се  осъществява контролът при унищожаването им.

Темата нямаше да влезе в новинарските емисии, ако не бяха задържаните в Италия вагони с 815 тона смесени отпадъци - пластмаса, каучук, опаковки, текстил, гума. Според италианското издание “Кориере дела сера”, тези отпадъци са били предназначени за България. Но българските министри на вътрешните работи и на екологията се измъкнаха с общи фрази, че ставало дума за “медийни твърдения”.

Според онлайн изданието bluelink.info, пътят на италианския боклук към България има дълга история - още от 2013 година, когато 19% от експортирания оттам RDF е влязъл на българска територия. Изданието цитира доклад, според който най-големите пратки боклуци за 2017 година идват от Великобритания и Италия.

Опасенията

"Вносът на отпадъци от страни като Италия предизвиква по-големи опасения относно здравето и безопасността на обществото, тъй като, според италиански активисти в борбата срещу мафията, процесът по преработване на отпадъци в Италия има тесни връзки с организираната престъпност и често токсични отпадъци биват смесвани с битови отпадъци”, пише в статията.

Вместо да увърта, екоминистърът Нено Димов би следвало да разсее всякакви съмнения, че ведомството му не осъществява ефективен контрол върху състава на отпадъците при влизането им в България. Големият въпрос е дали в МОСВ и в митниците се доверяват изцяло на декларираното от вносителите - или се правят и реални насрещни проверки, за да се установи съдържанието на контейнерите. Предвид нивата на корупция, българското общество определено няма голямо доверие в институциите си. И затова не може да е сигурно, че вносният боклук е добре обработен и безопасен. Или че пластмасови отпадъци не се изгарят или изхвърлят в депата, вместо да се рециклират.

RDF-отпадъкът, внасян за изгаряне от циментови заводи и тецове, намалява разходите им, тъй като замества въглищата, заради които им се налага да купуват квоти за емисии на парникови газове. А квотите все повече поскъпват. Към момента МОСВ е издало осем разрешителни за горене на RDF - на “Девня Цимент”, „Холсим”, „Златна Панега Цимент”, ТЕЦ „Бобов дол”, „Вулкан Цимент”, „Топлофикация-Сливен”, „Грийнбърн” (площадка Разград) и „Грийнбърн” (площадка Пещера). И още една подробност: в България действа законова забрана да се внасят количества, надвишаващи 50% от годишния капацитет на инсталацията, в която ще бъдат използвани.

Когато властта мълчи

Покрай задържаните в Италия вагони стана ясно, че се изнасят боклуци, за които ще става все по-трудно да се намери крайна дестинация. Причината: от септември 2017 година Китай забрани вноса на 24 вида твърди отпадъци, в това число и няколко вида пластмаса. Последваха го и други страни от Югоизточна Азия, а през май т.г. 187 държави се споразумяха рязко да ограничат международната търговия с пластмасов скрап. Така че бизнесът ще търси държави, където контролните органи са с висока “пропускливост”. И отпадъците, които никой не иска, ще се стоварват именно там.

Когато властта мълчи, гражданите са склонни да правят предположения, основани на журналистически разследвания и проверки на екоактивисти. Затова е по-добре властта да отговаря. Иначе бихме могли да допуснем, че в България господства омерта.