Имах късмета да съм от 30-те хиляди студенти, които учат в чужбина. Това някак мигновено ми спечели титлата на момичето, което е плакало по всички площади и музеи в Милано. Титла, за която съм се борила упорито и ежедневно повече от три години, в странния и особен интервал между 19 и 22 години, гонейки трамваи, автобуси, влакове, самолети, тичайки в подредени паркове, изпускайки младостта, както си мислех тогава.

Спомням си лятото преди да замина. Беше август, току-що бях завършила гимназия, броях дните до заминаването ми, представях си новия ми живот, представях си всички интелигентни хора, които щях да срещна, всички красиви улици и булеварди, по които щях да се разхождам, всички нови неща, които щях да науча, тънкостите в езика, в моя най-любим език, италианския, почти можех да чуя имената на новите ми приятели.

Повтарях навсякъде, че заминавам, че си тръгвам, напускам България, защото тук не е за мен, просто няма за какво да се връщам, освен за близките ми.

Всичко, за което съм мечтала, щеше да се сбъдне, щях да уча и да живея в чужбина. Щях да живея в хубав апартамент като от филм на Сорентино, да заприличам на италианка. Лежах на плажа, гледах морето и си казвах “Още малко, още малко”.

Месец по-късно това се беше превърнало във всекидневната ми мантра за оцеляване и единственото нещо, което си повтарях. Сама, на глас. Заминах рязко, решително, убедено, за да се превърна в част от болезнената за България статистика. С изненада установих, че онова, което ми е липсвало в България, мога спокойно да открия в Милано. Но с ужас разбрах, че в Милано София, Варна и България не съществуват. Онова, от което съм бягала, го няма. И трудно можех да си представим колко страшно може да бъде това понякога.

Имах серия от рекорди. Пет дни без да говоря с човек. Пет последователни почивни дни, в които нямаше как да се прибера и единственото, което ме спасяваше, беше да отида до супермаркета, където да кажа добър ден на касиерката. В такива дни започваш да се изучаваш, да си откриваш несъществуващи болести, да приемаш телефона като част от ръката ти, да си набелязваш площади, музеи и галерии, които да кръщаваш с гордото име "Площад на плача". В такива дни сигнала от всички възможни апликации за съобщения се запечатва в главата ти и те преследва. В такива дни синьото на фейсбук вече е част от очите ти. В такива дни си говориш сам и то добре. Вадиш тефтер и пишеш дните, които остават, докато се прибереш. Преправяш гласа си, когато говориш с близки по Скайп и всички дружно казвате:

Да, остават само 87 дни! Ей сега ще минат.

Разбираш, че се молиш дните от живота ти да минат. А ти си мечтал да си там.В такива дни прочиташ всички книги, всички учебници, правиш всички домашни, ставаш най-добрия в курса си. В такива дни, повторени по безкрайно много пъти, се уговаряш да обядваш с най-добрия си приятел по Скайп, в неделя. А неделята, сама по себе си, става твой враг номер едно. Всички са със семействата си, обядват, почиват си, разхождат се, а ти, както винаги, си сам. Много сам и много млад. Вече дори не изчакваш да те питат какк си, защото имаш готов отговор: добре съм. Перфектното маскировъчно облекло.И в момента който го кажеш, започва да те боли сърцето. После някой казва Варна или София и да, била съм готова да тръгна пеша. Започваш да откриваш колко хубав фолклор имаме, искаш да излезеш и да крещиш

Да живее България!

Но това не ми стигаше, защото исках аз, да, същата, която повтаряше, че “тук нищо няма как да се случи и е гадно и има само чалга”, исках аз да живея в България. Не исках тя да живее без мен. Бяхме като съпрузи, които се преоткриват след дълъг брак… И изневяра.

Пламенно обяснявах колко е вкусно в България, разхождах се из Google Street по любимите ми места. Преди го правех с малките улички в Италия. Плачех, когато някой обиждаше езика ни, защото звучал като език на демоните или като вечна караница. Нямаше на кого да кажа едно изплъзнало се обичам те. 

Студентите в чужбина имат различен цвят на лицето, връщат се или с 10 килограма отгоре, или с 15 килограма надолу. Те не искат да отговарят на въпроса 

На мен толкова ми харесва там, наистина ли ти е толкова зле?

Разликите между екскурзия и живот в чужбина трудно могат да бъдат обяснени, а и е излишно. Понякога искрено съм искала да взривя най-красивата катедрала в града, прочутото Duomo. Или пък извънземни да отвлекат самолета, изпълняващ полет София - Милано. Дестинацията може да варира спрямо всяко едно кътче, където някое от тези 30 хиляди млади души плачат, смеят се, чувстват, мечтаят. Именно в чужбина разбрах колко лош могат да те направи болката. 

Мразех всички странични шумове, които чувах по телефона. Клаксони, смехове, разходки, приятели, купони, алкохол, погледи, влюбвания, любов. Ненавиждах петък вечер. Аз съм дете, отгледано в огромна компания, и моята ми липсваше. Основният ми проблем беше, че се докосвах до върховно щастие всеки път, в който се прибера. И с всяко заминаване някой сякаш дърпаше покривката на току-що подредена маса, всичко се счупваше и трябваше да слушам тежките секунди… Защото бях толкова сама, че ги чувах. Чувах как времето минава.

Моят живот в чужбина беше сцената от филма на Иняриту "Завръщането", в която Лео ди Каприо се бори с мечка.Представете си този бой, разтеглен в три години, без гениалното заснемане на Любецки. Това беше една много скъпа и много красива рокля, която обаче ми стягаше, защото не е шита за мен.Това беше битуване с Онази голяма любов, която може би трябва да остане точно там, където е. Горе. Беше Кръстникът без семейството.

Около мен нямаше нито един любим човек. За мен, за моята представа за щастие, за начина, по който аз искам да живея, това е болезнено, неприятно, тежко и… излишно.  

Аз се върнах в България, защото това е мястото, на което душата и тялото ми са на едно място. Имах възможността да се върна и направих избор да живея тук. Въпреки. Иска ми се да скъсявам пространството между тук и там. Тук ми харесва. Там също. Тук завинаги, там за кратко. 

Истината е, че няма градове, а хора. Хора, с които да си щастлив в бунгало в Гоце Делчев, в пентхаус в Ню Йорк, в малка къща в Лисабон, на тераса във Варна. Има и такива, с които да си нещастен в Милано или Париж. Плакала съм в Рим и съм била безкрайно щастлива в Ямбол, например.

Когато до теб са хората, които искаш, пролетта, есента, зимата и лятото са други. Започваш да усещаш онази малка божествена частица, която някой преди теб е оставил тук. И тя ти благодари, че си тук, при нея, като целува клепачите ти, пали свещи, идва боса и маха всичко лошо. Тогава розовопръстата богиня Еос, богинята на зората, си почива и оставя нас, хората, да създаваме Рая.

И нещо силно ме кара да вярвам, че тя, също като мен, много, наистина много обича да е тук. 

Автор: Теа Денолюбова, atrakcia.bg