Стилиан е служител в ИТ центъра на ООН в испанския град Валенсия. Решава да се занимава с програмиране докато учи икономика в София. Самообразова се, четейки материали в интернет. Намира си работа в чуждестранна ИТ компания в България. После кандидатства за друга позиция. Без да е наясно с подробностите. Интервюто продължава няколко часа, по телефона. Одобряват го и с изненада разбира, че трябва да замине за Валенсия.

„Интересите се променят и в процеса на учене на икономика установих, че интересът ми е друг”, пояснява Стилиан пред „Плюс-Минус. Коментарът след новините” по NOVA. „Намериш ли си работа, която обичаш, просто не си на работа.” На другия полюс е Венета. Тя също е трудов емигрант от България във Валенсия. Отишла в Испания с ясното съзнание, че ще работи нискоквалифициран труд.

Била притисната от безработицата в родния си град. А трябвало да гледа дете. Така заминала за Испания. Оставила в България 13-годишното си дете. Сега сортира плодове. Труди се с часове и има по няколко минути почивка. Смята, че българските ѝ колеги във Валенсия са дискриминирани, защото испанците получават доста по-високи възнаграждения. Взима по 5 евро на час. В най-добрите и тежки месеци си докарва 750-800 евро на месец. Признава, че работодателите експлоатират служителите си, защото считат, че българските работници не могат да си намерят друга работа.

За месец февруари от завода вписали пред властите, че Венета е работила едва 11 дни, за да я осигурят само за толкова. Тя не иска да разчита на социални помощи, но иска да ѝ признават свършената работа и да има сигурността, която смята, че е заслужила с труда си. Не знае езика и не познава испанските закони и за това не може да потърси правата си. Вече иска да се откаже и да се върне в България. „Представях си работа, добро заплащане, добро отношение”, споделя младата жена. „Оказа се, че просто ние, българите, за тях не представляваме нищо”. Според официалните данни българите, които търсят реализация в чужбина, са 1,3 милиона. По-голямата част от тях работят в Европа.