Pарите, които похарчих преди време за посещение на Стоунхендж – прочутото праисторическо светилище в Англия, са сред безсмислените разходи в живота ми. До самите камъни не може да се доближиш – на десет метра пред тях са опънати заграждения и наоколо броди строга охрана. Пълно е със скучаещи хора, които си правят селфита и нито може да почувстваш историята, нито природата на мястото.

Най-занимателни на Стоунхендж са гарваните – птиците прелитат над преградите и свободно кацат по каменните блокове. Дали заради някакви енергии, дали заради природната си интелигентност, тук гарваните са развили чудно поведение: крещят и пляскат с криле, сякаш танцуват: правят шоу на народа, без да чакат някой да им подхвърли коричка. Кой знае, може би си мислят, че тълпите туристи се изсипват на ветровитото английско поле само заради тях?  

Като изживяване, Стоунхендж бледнее пред Побитите камъни край Варна – стърчащи от пустинни пясъци каменни колони, изваяни от природата преди милиони години. Между тях може да се разхождаш свободно, да ги докосваш, галиш и прегръщаш. В околността, извън туристическата зона, стърчат и други Побити камъни, известни само на специалистите и местните. Някои са превърнати в светилища с примитивните инструменти на мезолита – поне два пъти по-стари от Стоунхендж, сякаш и по-големи.

В Източните Родопи и Сакар има още обекти, които могат да се мерят със Стоунхендж. Малко известното светилище Палеокастро над Тополовград представлява голям скален комплекс с изсечени каменни слънца и луни. Глухите камъни над Любимец и гробницата край с. Татул не са тъй прочути като царствения Перперикон, но са също толкова поразителни: скални върхове, доминиращи над околния пейзаж, които крият символите на отдавна забравени общества и ритуали. Свързвани са с цивилизацията на първите в Европа металурзи, която е много по-древна от траките.

Не ме разбирайте погрешно – не говоря за патриотизъм, а за отношението на стопанин. Изчезва тази дума от съвременния български език, вече я използваме предимно под формата „безстопанственост“. А по отношение на нашето историческо наследство се нуждаем точно от обратното – от „стопанственост“. Какво значение има колко големи и стари неща имаме в България, ако не ги поддържаме и действително ценим?

Споменатите четири зрелищни обекта в Югоизточна България, които далеч не са единствените в региона, са разположени в кръг с радиус 50 км, на час или два път от Пловдив. Не е трудно да си представим, че ако подобни старини се намираха на същото разстояние от по-голям западноевропейски град, десетки витрини и плакати щяха да предлагат незабравими екскурзии до тях.

У нас все още няма разработени международни туристически маршрути с подобна тематика – водят се индивидуални клиенти, но рядко. Някои туристически водачи предлагат посещения по мегалити за българи, но провеждането им е затруднено от оскъдната туристическа инфраструктура и ужасното състояние на пътищата. Да не говорим за боклуците, иманярството и вандализма, бодящи очите на културния турист. 

В тази изостаналост, разбира се, има и добри страни. Пази Боже старините в България да тръгнат по пътя на Стоунхендж, със зорки пазачи, голяма входна такса и тълпи неадекватни туристи. Идеята за археологически туризъм в България по принцип е объркана и вече е нанесла поражения върху много културни паметници – вижте само смехотворния „ремонт на крепост“ в резервата Яйлата или новите стенички и сводчета, изваяни от преродилия се дух на някой праисторически зидар на Перперикон.

Към древността трябва да се подхожда с уважение, което надхвърля перспективата да шашнеш туриста и да му „помогнеш да си представи“ старината, която времето е разрушило. Археолозите далеч не винаги носят добро на обектите, които проучват – състоянието на уникалната гробница над село Татул е болезнено потвърждение за това.

Но има и трети път и той следва активно да се търси. Популяризирането и опазването на старините може и трябва да вървят ръка за ръка. Светът ще разбере, че България е развита държава не когато доходите ни подскочат до небето, а когато успеем да опазим и достойно да покажем паметниците, на които историята ни е направила стопани.

Автор: Димитър Събев, manager.bg