“Dear Renato, моля, принтирай ми прикачените снимки. Искам ги цветни. Формат А4. Thanks. B.”
Имейлът изчезна от екрана. Така направи и мисълта за снимките. Затова, когато по-късно Ренато ги донесе, не разбрах първоначално за какво става дума. Без да ги погледна, сложих принтираните снимки в чантата. Те отново изчезнаха от съзнанието ми.
Отново видях снимките привечер в Tomkins, бар на South Quay. Бях седнал на една от празните маси до канала и зяпах във всички страни като чужденец. За първи път бях в тази част на Лондон.
Преди залез августовското слънце плуваше по гръб в канала на South Quay. Водата беше станала златна. Две патици на близкия до мен бряг неочаквано се гмурнаха в синхрон във водата. Беше толкова тихо, че чух плясъка.
Сещате ли се за приказката за златното момиче, което беше станало такова, защото се къпа в златна река? Исках да видя дали патиците ще са златни като се появят отново над водата. . . Не видях, защото в този момент сервитьорката дойде на моята маса.
“Може ли, докато чакам да ми дойде срещата, да ми донесете едно кампари-джин-мартини?”, казах и погледнах към сервитьорката. Тя беше млада средноазиатка с ярко червило и тънки ръце. Бих се обзаложил, че е от Киргизстан.
Признавам, че имам нещо като фетиш към очите на средноазиатките. Толкова ми харесват техните очи, че имам желание да ги докосна с пръст. Много нежно и внимателно, разбира се.
“Мислите ли, че човек може да си поръча този коктейл на друго място по света?”, казах, за да задържа още малко сервитьорката. Тя обаче само се усмихна и бързо обърна гръб.
Докато чаках кампари-джин-мартини, потърсих тъмните си очила в чантата. Така открих снимките.
Миналата седмица всяка сутрин, докато чаках влака за работа, правих по една снимка на небето над Лондон. Това ми беше нещо като проект на седмицата. Ренато принтира през деня снимките и сега те бяха на масата пред мен.
Понеделник. 9:08. Небето над гарата е покрито с голям облак от памук. Облакът прилича на сива костенурка. Маха с крака и бавно пълзи.
Вторник. 9:15. Облаците са тънки и бели. Небето прилича на поръсена с брашно кръгла тава.
Сряда. 9:10. Небето е чисто като стъкло на прозорец, в който слънцето блести.
Четвъртък. 9:06. Небето и слънцето са се скрили под облак-чаршаф.
Петък. 9:07. Небето е мокро като рунтаво куче, което тича в дъжда.
Какво казват тези снимки? Още повече се втренчих в тях, търсейки отговор. Дойде ми наум, че отговорът може да не е в снимките. Заоглеждах се настрани.
Масите наоколо бяха вече изпълнени с посетители. Някои прозорци на сградата отсреща светеха. Водата в канала от златна беше станала сребърна.
Открих цяла армия от патици в канала. Гледах ги, както се гледат войници на парад. По едно време ми се стори, че и аз се нося по водата, заедно с масите пред бара. Движението около мен беше предизвикало движение и в самия мен.
Тогава разбрах какво показваха облаците в снимките . . .
Небето над Лондон се люшка като море. Под него Лондон прилича на кораб. Представям си Лондон като кораб с опънати до краен предел платна.
Бойко Боев
Разходки из Лондон
